Никога няма да престана да те обичам, Крис. Никога. С цялото си сърце. Сега и завинаги. Ще отгледам нашия син и когато порасне, той също ще те обича. Повярвай ми.
Ще дам това писмо на Клеър. Ще я помоля да ми го пази и да ти го даде, когато се възстановиш достатъчно, за да го разбереш. Аз самият нямам сили да го задържа, непрекъснато ще е в ума ми и няма да устоя, ще ти го дам още другата седмица, другия месец или догодина. А ще е твърде скоро.
Сигурно си отгатнала, наистина се надявам някой ден отново да бъдем заедно. Когато се възстановиш. Ние тримата. Цялото семейство. Имам нужда да вярвам, че ще се случи. Трябва да вярвам, иначе ще умра от мъка.
Аз не те изоставям, Крис. Никога няма да те изоставя. Твърде много те обичам.
Толкова много ще ми липсваш. Сърцето ми ще се къса всеки един ден, докато сме разделени. Но така е правилно да постъпя, това е единственият изход за мен.
Недей да ме мразиш. Обичам те.
Целувам те!
Прочитам го отново и сгъвам листовете. Писмото шумоли, като че ли е писано вчера, но пликът, в който го пъхнах, беше мек, с омачкани ръбове; издава някакъв аромат, като парфюм. Къде ли е стояло досега? Дали Клеър през цялото време го е носила в чантата си? Или по-скоро го е сложила в някое чекмедже у дома, но никога не е забравяла къде е? Стояло си е там с години в очакване да настъпи подходящият момент да бъде прочетено. Години, през които не съм знаела кой е съпругът ми, нито дори коя съм аз. Години, в които за нищо на света не бих могла да преодолея пропастта помежду ни, защото не съм знаела за нейното съществуване.
Притискам плика в скута си. Сега плача, докато пиша, но не се чувствам нещастна. Най-сетне всичко ми е ясно. Защо Бен ме е напуснал, защо ме е лъгал.
Защото той наистина ме е лъгал. Не ми е споменавал романа, който съм написала, за да не ме съкруши фактът, че никога няма да напиша друг. Повтарял ми е, че най-добрата ми приятелка е заминала надалеч, за да ми спести разкритието на тяхното, макар и еднократно, но двойно предателство. Защото е смятал, че твърде много ги обичам и не бих могла да им простя. Повтарял ми е, че ме е блъснала кола, че съм пострадала при злополука, за да не бъда принудена да приема факта, че съм била нападната и случилото се с мен не е случайност, а следствие от предумишлен акт на злостна омраза. Казвал ми е, че никога не сме имали деца не само за да ми спести мъката по моя единствен мъртъв син, но и за да ме пощади, да ме предпази от удара на зашеметяващата скръб всеки един ден от живота ми. Скрил е от мен и друго: че след години в напразни опити да събере семейството ни най-сетне е трябвало да приеме факта, че няма такъв шанс, взел е сина ни, за да потърси щастие другаде.
Когато е написал това писмо, сигурно е смятал, че се разделяме завинаги, но също така е таял надежда, иначе защо ще ми пише? Какви ли мисли са минавали през главата му, докато е седял в къщата, нашия някогашен дом, извадил е писалката и се е заел да обясни на една жена с безнадеждно разстроен разсъдък защо смята, че няма друг изход, освен да я напусне. „Не ме бива в писането“, казва той, но за мен думите му звучат красиво, проникновено. Трогателно. Звучат, сякаш говори за друга жена и в същото време някъде дълбоко в себе си, под кожата и костите, тъканите и кръвта, знам, той говори на мен — и за мен, — Кристин Лукас. Неговата унищожена съпруга.
И все пак не е било завинаги. Надеждата му се е изпълнила. Кой знае как, състоянието ми се е подобрило или пък раздялата му се е сторила по-тежка, отколкото си е представял, и се е върнал при мен.
Вдигам глава. Сега всичко ми изглежда различно. Стаята, в която се намирам, не ми се вижда по-позната, отколкото сутринта, когато се събудих объркана и се почудих къде ли е кухнята — неистово жадна, отчаяно търсеща следа, която да ми подскаже какво се е случило предишната вечер. И все пак вече не ми се струва така пропита с болка и тъга. Вече не я възприемам като емблематична за един живот, който не бих живяла. Часовникът зад гърба ми вече не служи само за отмерване на времето. Той ми говори. Отпусни се, казвам си. Отпусни се и каквото дойде, приеми го.
Била съм на грешен път. Бъркала съм. Отново и отново, и отново. Колко ли пъти? Съпругът ми е мой закрилник, да, но и мой любим. Сега вече разбирам, че го обичам. Винаги съм го обичала и ако трябва да се уча да го обичам всеки ден, така да бъде. Това и ще направя.
Бен скоро ще се прибере — усещам, че е близо — и когато си дойде, ще му кажа всичко. За срещата с Клеър. За доктор Наш и доктор Пакстън, за писмото, което вече съм прочела. Ще го уверя, че разбирам какви са били мотивите за действията му и защо ме е напуснал. Ще му кажа, че му прощавам, че осъзнавам защо и до днес постъпва така, че и това също му прощавам. Ще му разкрия, че знам за нападението, но вече не ми е нужно да науча какво точно се е случило, вече не ме е грижа кой мие причинил това.