Джуди дойде при тях.
— Може да стават за ядене или дори да се поддават на опитомяване. Ако някой някога реши да колонизира тази планета, сигурно ще си спести труда да внася от Земята животни за месо и за носене на товари.
Гледайки как животните се придвижват бавно, като на вълни по сивозелената равнина, Макарън помисли каква трагедия е човекът да гледа на животните само през призмата на собствените си нужди. „Но, по дяволите, и на мен ми се хапва хубава пържола, както и на всекиго другиго. Кой съм аз, че да изнасям проповеди?“ Сигурно след няколко седмици хората ще си идат и каквито и да са тези стадни животни, никой няма да ги тормози.
Разположиха лагера си на склона и Сабал се зае да стъкне огън под гъсто ръмящия дъждец. Камила обяви:
— Трябва да бъда горе на хълма по залез слънце и да се опитам да открия точка, откъдето да се вижда корабът. Те изпращат светлинни сигнали, за да се ориентирам.
— Нищо няма да зърнете в тоя дъжд — прекъсна я Макарън. — Видимостта е два километра. Колкото и да е силна светлината, сигурно няма да се види. Ама че сте упорита! Приберете се в палатката!
Тя се извърна рязко към него.
— Господин Макарън, трябва ли да ви напомням, че не получавам заповеди от вас? Вие сте начело на изследователската експедиция, но аз съм изпратена да свърша работа за кораба и имам задължения, които трябва да изпълня!
Обърна гръб на малката пластмасова палатка и се закатери по склона. Макарън изруга инатчийките офицерки и тръгна след нея.
— Върнете се — сряза го тя. — Взела съм си уредите, ще се справя.
— Току-що признахте, че съм начело на експедицията. Добре, по дяволите, една от моите заповеди е никой да не ходи никъде сам! Никой! Включително и първият помощник-капитан на кораба!
Тя се обърна, без да каже нито дума, и продължи да се катери по склона, придържайки качулката на анорака си около лицето, за да се пази от неспирния студен дъжд. Колкото по-нависоко се изкачваха, толкова по-трудно ставаше. Чуваше я как се хлъзга и се спъва в храсталака въпреки силния фенер в ръката й. Щом я настигна, я прихвана здраво за лакътя. Тя понечи да се отскубне, но Рафаел й се сопна:
— Не ставайте глупава, лейтенант! Ако си счупите глезена, трябва да ви носим или да се върнем! Двама души могат да намерят пътека по-лесно, отколкото един. Хайде, дръжте се за мене!
Тя не помръдна и той изсъска:
— Дяволите да ме вземат, ако бяхте мъж, нямаше толкова учтиво да ви моля да ме оставите да ви помогна… Щях да ви заповядам!
Камила се изсмя. Подметна едно „добре, де“ и го хвана под ръка, а светлините на двата фенера зашариха по земята, търсейки пътека. Чуваше как тракат зъбите й. Тя обаче не се оплакваше. Склонът ставаше все по-стръмен и последните няколко метра Макарън трябваше да лази нагоре пред девойката и да я издърпва. Тя се огледа, търсейки ориентира. Посочи една слаба светлинка, която се процеждаше през дъждовната пелена.
— Там ли е? — изрече несигурно. — Компасът като че ли показва вярната посока.
— Ако използват лазер, предполагам, че сме намерили посоката дори в дъжда. — Светлинката примигна, припламна кратко, после отново изчезна и Макарън изруга. — Тоя дъжд става на суграшица… Хайде, трябва да слизаме, преди да се е наложило да се пързаляме надолу по леда.
Беше стръмно и хлъзгаво. По едно време Камила стъпи накриво на заледени сухи листа и се подхлъзна, затъркаля се и спря чак пред един огромен дънер. Лежеше там полузамаяна, докато Макарън, който шареше насам-натам с фенера и я викаше, не попадна на нея. Камила се задъхваше и трепереше от студ, но когато той й подаде ръка, за да й помогне да стане, тя поклати отрицателно глава и успя да се изправи.
— Мога и сама. Все пак благодаря — добави ядосано.
Чувстваше се изтощена и крайно унизена. Бяха я учили, че е неин дълг да работи с мъжете като с равни. В обикновения свят, който познаваше, в света, където се натискат копчета и се управляват машини, физическата сила не беше фактор, с който да е необходимо да се съобразява. Никога не се бе замисляла над факта, че в целия си досегашен живот не е правила по-голямо усилие от упражненията в гимнастическия салон на кораба или на космическата станция. Стори й се, че не е успяла да се справи с отговорността си, че се е показала недостойна за високото си положение. Предполагаше се, че корабният офицер трябва да бъде по-компетентен от всеки цивилен! Продължи да се спуска полека по склона, като стъпваше невероятно внимателно. Усети как потеклите от изтощение и студ сълзи замръзват по ледените й бузи.