Седяха в палатката и наблюдаваха Сабал, който идваше в съзнание. Вече мърдаше и изстенваше, но не даваше признаци за свестяване. На Макарън му беше ужасно тежко да го гледа, но единственото нещо бе да го остави в ръцете на Юън. В края на краищата важното е да съберат първоначални данни за планетата, а Камила да направи измерванията си, за да знаят къде именно в галактиката се намират.
Нещо го глождеше отвътре. Да е забравил… какво ли? Внезапно Хедър Стюарт свали горнището на костюма си и съблече плетения пуловер, който бе облякла под него.
— Камила, той е по-топъл от твоя — каза тя тихо, — моля те, вземи го. Тук снегът е много. А ти ще бъдеш под открито небе само с тая мъничка палатка!
Камила се усмихна и поклати глава.
— И тук ще бъде студено.
Лицето на Хедър беше изнервено и изтощено. Тя прехапа устна и се примоли:
— Моля ти се, Камила. Ако щеш, ме наречи ужасна глупачка. Присмей ми се, че имам предчувствия, но моля те, вземи го!
— И вие ли? — подхвърли суховато Маклауд. — По-добре го вземете, лейтенант. Мислех, че само аз тук имам изострено шесто чувство. Никога не съм се отнасял сериозно към извънсетивното възприятие, но кой знае, на чужда планета точно то може и да ни опази живота. Впрочем какво ще ви струва да вземете още някоя топла дреха?
Макарън разбра, че онова, което не му дава мира, несъмнено е нещо, свързано с времето. И предложи:
— Вземи го, Камила, това е още една топла дреха. Аз ще взема високопланинския анорак на Сабал, той е по-тежък, а ще му оставя моя. Дайте ни още пуловери, ако имате в повече, но си оставете достатъчно дрехи. В случай че завали сняг, вие ще имате по-сигурен подслон от нас, а по височините понякога става страшно студено.
Той изгледа любопитно Хедър и Маклауд. По принцип нямаше вяра на онова, което бе чувал за извънсетивното възприятие. Но щом двама от екипа едновременно са усетили нещо — а и той имаше подобно предчувствие, — значи това са може би подсъзнателни сетивни указания, които хората не могат да възприемат осъзнато. Както и да е, не му беше нужно извънсетивно възприятие, за да предвиди лошо време в планините на някаква непозната планета с невероятно лош климат!
— Вземи всички дрехи, които могат да ни дадат, и още едно одеяло, имаме резервни — нареди той. — И да тръгваме.
Джуди и Хедър опаковаха багажа, а той дръпна Юън настрана.
— Изчакай ни тук поне осем дни, а ние ще даваме сигнали всяка вечер по залез, стига да можем. Няма ли вест или сигнал след осмия ден, се върнете на кораба. Ако ние двамата успеем да се върнем при вас, не казвай нищо на другите, но стане ли нещо с нас, ти поемаш командването.
По лицето на Юън се четеше нерешителност.
— А какво да правя, ако Сабал умре?
— Ще го погребеш — отсече Макарън, — какво друго?
И махна на Камила:
— Да тръгваме, лейтенант.
Потеглиха през поляната, без да се обръщат назад. Макарън наложи стегнат ход — нито много бърз, нито много бавен.
Докато се изкачваха нагоре, пейзажът край тях се променяше. Растителността намаляваше, камъните ставаха все повече, дърветата оредяваха. Наклонът не бе особено голям, но когато наближиха билото, под което беше лагерът им, Макарън реши да спрат, да си починат малко и да хапнат. От мястото, където бяха стигнали, виждаха малкия квадрат на оранжевата палатка като дребна точица сред гъстите дървета.
— Колко вървяхме дотук, Макарън? — попита жената, отмятайки обточената с кожа качулка на палтото си.
— Не мога да определя. Може би шест-седем километра. Около шестстотин метра надморска височина. Главата ли те заболя?
— Малко — излъга тя.
— Това е от промяната в атмосферното налягане, ще свикнеш. Добре е, че се изкачваме постепенно.
— Трудно е за вярване, че снощи сме спали толкова далеч там долу — изрече тя неуверено.
— Оттатък този хребет няма да се вижда. Ако те е страх, това ти е последният шанс. Можеш да слезеш за един-два часа.
— Не ме изкушавай — и тя вдигна рамене.
— Страх ли те е?
— Да. Не съм глупачка. Но няма да се паникьосам, ако това имаш предвид.
Макарън стана и глътна последната хапка.
— Да тръгваме. Внимавай къде стъпваш, над нас има камъни.
За негово учудване тя стъпваше сигурно сред разхвърляните камъни край върха и не се налагаше той да й помага или да й търси пътечки. От гребена виждаха пейзажа под тях и зад тях, долината с лагера им и с дългата просека, другата долина с космическия кораб, макар че дори със силния си бинокъл Макарън улавяше само някакво тъмно петънце, което можеше и да е корабът. По-ясно различаваха оголената полянка, където бяха отсекли няколко дървета, за да разчистят място за лагеруване. Той подаде бинокъла на Камила и изрече: