— Първият белег за човешко пребиваване на тази планета.
— И последният, надявам се — отвърна тя.
Искаше му се да я запита просто и открито дали корабът може да се поправи. Но сега не беше време да мисли за такива неща.
— Сред скалите има поточета. Джуди вече изследва водата. Ще си напълним пак манерките, затова не се ограничавай прекалено.
— Ужасно ми е сухо в гърлото. Това от височината ли е?
— Сигурно. На Земята не бихме могли да стигнем много по-нависоко без кислородни маски, но тук той е в повече. — Макарън погледна за последен път оранжевата палатка под тях, сви бинокъла и го окачи на рамото си. — Е, другият връх ще бъде по-висок. Така че да тръгваме.
Камила разглеждаше някакви дребни оранжеви цветчета, които растяха в скалните пукнатини.
— По-добре не ги пипай. Кой знае, може и да хапят.
Тя се обърна с едно оранжево цветенце в ръка.
— Късно ме предупреждаваш — и се засмя кисело. — Ако ще умра, защото съм откъснала цвете, по-добре да разбера как стоят нещата сега, а не по-късно. Не съм толкова сигурна дали искам да живея на планета, където не бива нищо да пипам. — И добави вече с по-сериозен тон: — Трябва да поемаме известни рискове, Рафи. Но дори в такъв случай нещо, за което не сме си и помисляли, би могло да ни убие. Струва ми се, че можем само да вземем обичайните предпазни мерки, преди да рискуваме.
За пръв път от катастрофата тя се обърна към него с малкото му име и той несъзнателно омекна.
— Права си, наистина си права. С изключение на скафандрите нямаме никаква реална защита, затова не бива да ставаме параноици. Ако бяхме от екипа за първи контакт, щяхме да знаем какви рискове да не поемаме. Според мен обаче можем само да си опитаме късмета. — Стана горещо и той свали най-горния пласт от дрехи. — Чудя се доколко да вярвам на предчувствията на Хедър, че времето ще се развали.
Заспускаха се по другия склон на хребета. По средата на пътя, след като два-три часа търсиха пътека, откриха кристално бистро изворче, бликащо от разцепена скала, и напълниха манерките си. Водата беше свежа и чиста. Макарън предложи да тръгнат по течението на потока. Водата навярно беше избрала най-краткия път.
На смрачаване около снижаващото се слънце се скупчиха тежки облаци. Двамата бяха в долчинка и нямаше как да сигнализират на кораба или на другите в долния лагер. Докато се приготвяха да нощуват в миниатюрната палатка и Макарън стъкваше огън, за да си стоплят нещо за вечеря, заваля ситен дъждец. Той изруга и премести огъня под навеса на палатката, опитвайки се поне малко да го запази от дъжда. Искаше да постопли водата, преди поривите на дъжда да угасят огъня, но накрая се предаде и накисна сухите полуфабрикати в хладка вода.
— Заповядай. Не е вкусно, но се яде… и вероятно е хранително.
Камила направи гримаса, когато опита храната, но за негово облекчение не каза нищо. Пороят плющеше край тях, те се свиха в палатката и закриха плътно отвора й с навеса. Вътре имаше място колкото един човек да легне удобно, а другият можеше едва да седне. Аварийните палатки наистина бяха предвидени само за един човек. Макарън се накани да „похвали“ чудесното им убежище, но погледна посърналото й лице и се въздържа. Измъкна се от дебелия анорак и се ограничи да подметне, развивайки спалния си чувал:
— Надявам се да не страдаш от клаустрофобия.
— От седемнайсетгодишна съм корабен офицер. Щяха ли да ме вземат, ако имах клаустрофобия?
Той си представи усмивката й в тъмното.
— Разбира се, че не.
Нямаше какво да си кажат след тези думи. Изведнъж в тъмнината прозвуча гласът й:
— Как ли е Марко?
Но Макарън не можеше да й отговори, а и сега нямаше защо да мислят колко по-леко щеше да е изкачването с опита на Марко Сабал от високите Хималаи. Преди да заспи, той успя да попита:
— Ще искаш ли да правиш някакви наблюдения на звездите преди разсъмване?
— Не. Ще почакам, докато стигнем върха. Ако успеем.
Дишането й утихна в леки въздишки и той разбра, че е заспала. Полежа още малко буден, питайки се какво ли им предстои. Вън дъждът шибаше клоните на дърветата. Чуваше се някакво пъхтене, което можеше да бъде или вятърът, или някое животно в храсталака. Сънят му бе лек, беше нащрек, за да долови неочаквани звуци. Камила извика един-два пъти насън и той се събуди, озърна се и се ослуша. Да не я е хванала височинната болест? Колкото и кислород да имаше във въздуха, върховете бяха доста високи, а и те непрекъснато се изкачваха още по-нависоко. Е, или ще се аклиматизира, или не. За миг, точно преди да заспи, Макарън си помисли, че това е страхотен сюжет за сапунена опера. Мъж насаме с красива жена на чужда планета, пълна с опасности. Съзнаваше, че я желае — по дяволите, все пак е мъж! — но при сегашните обстоятелства сексът беше последното, което би му дошло на ума. „Може би съм прекалено цивилизован.“ И като продължаваше да мисли, заспа, изтощен от катеренето през деня.