Следващите три дни минаха като първия, с изключение на това, че на третата вечер по залез слънце стигнаха до дефиле, а вечерният дъжд още не бе започнал. Камила инсталира телескопа и направи някои наблюдения. А той не можа да се сдържи и докато разпъваше палатката в тъмното, запита:
— Провървя ли ти? Къде сме, разбра ли се вече?
— Не съм сигурна. Зная, че това слънце не е отбелязано на звездните карти, а единствените съзвездия, които мога да привържа към центъра на координатната система, са изместени наляво. Подозирам, че се намираме извън Спиралния ръкав на галактиката, като се има предвид колко малко звезди има тук в сравнение дори със Земята, да не говорим пък за небето над колонизирана планета, близо до центъра на галактиката! Доста далеч сме от мястото, накъдето се бяхме насочили!
Гласът й бе дрезгав и изтощен и когато той се приближи до нея в тъмното, успя да различи сълзи по бузите й.
Усети болезнена нужда да я утеши.
— Е, поне когато пак потеглим, ще сме открили нова планета, годна за обитаване. Може би дори ще ти се падне част от хонорара за откриването й.
— Но това е толкова далеч… — Гласът й пресекна. — Можем ли да пратим сигнал до кораба?
— Поне ще опитаме. Сега сме най-малко две хиляди и петстотин метра над тяхното равнище, може би сме в зоната на видимостта им. Ето, вземи бинокъла, виж дали ще откриеш някаква светлинка. Но има вероятност да са зад някой хълм.
Обгърна я с ръка, докато закрепваше бинокъла. Тя не се отдръпна. Само запита:
— Имаш ли ориентирите на кораба?
Даде й ги и тя завъртя леко винта на бинокъла, като държеше компаса в ръка.
— Виждам светлина… не, по-скоро светкавица. О, какво значение има? — Нетърпеливо отмести бинокъла. Той я усети как трепери. — На тебе ти харесват тези открити пространства, нали?
— Ами да — отговори той, без да бърза. — Винаги съм обичал планините. Ти не ги ли обичаш?
Тя поклати глава в тъмното. Над тях бледовиолетовата светлина на една от четирите малки луни сякаш трепкаше в мрака. Камила прошепна:
— Не. Плашат ме.
— Плашат те?!
— Още откакто ме взеха да летя, на петнайсет години, съм била или на спътници, или на тренировъчни кораби. Там… — гласът й трепна — хващаш нещо като… агорафобия.
— И тръгна по свое желание насам? — изрече Макарън, но Камила погрешно взе учудването и възхищението му за критика.
— Че кой друг би се справил? — отсече троснато тя, обърна се и влезе в малката палатка.
След като изгълтаха храната си — този път гореща, защото нямаше дъжд, който да угаси огъня, — Макарън лежа дълго време буден. Девойката вече беше заспала. Обикновено през нощта се чуваха само звукът на дъжда и трясъкът на клоните, но тази нощ гората като че оживяваше с непознати звуци и шумове. Сякаш в рядката безснежна нощ целият непознат живот в нея се бе събудил. По едно време се разнесе далечен вой. Той му прозвуча като записа, който някога бе слушал на Земята, на гласа на изчезнал вече горски вълк. Друг път дочу почти котешко мъркане, ниско и хрипливо, после изплашения вик на някакво животно и след това тишина. Около полунощ се изви пронизителен зловещ вик, дълъг вопъл, който го смрази до кости. Така ужасно приличаше на вика, който бе надал Марко при нападението на мравкоскорпионите, че Макарън скочи, внезапно разбуден. Но когато Камила, стресната от движенията му, се надигна изплашена, той разбра, че никакво човешко същество не е могло да издаде този вик. Това беше писък, който се извиваше все по-високо и стигаше дори до ултразвук. Струваше му се, че го чува дълго след като бе престанал да звучи.
— Какво е това? — прошепна Камила разтреперана.
— Господ знае. Някаква птица или животно, предполагам.
Мълчаливо се заслушаха в раздиращия ухото писък. Тя се примъкна по-близо до него и прошепна:
— Някой сякаш агонизира.
— Много развинтено въображение имаш. Може това да му е нормалният глас, откъде да знаем.
— Никакво същество не може да има такъв нормален глас!
— Как да сме сигурни?
— Как може да си толкова недоверчив! О-о… — завърши тя, когато отново се разнесе протяжният писък. — Смразява ме до мозъка на костите!