— Може би с тоя звук парализира плячката си — предположи Макарън. — И мен ме плаши, по дяволите! Ако бяхме на Земята — моят род е от Ирландия, — щях да си помисля, че някое банши3 от клана Арън е дошло да ме отнесе.
— Трябва да го кръстим банши, когато разберем какво е — каза Камила, но не се засмя.
Смразяващият звук отново се разнесе и тя отчаяно притисна ръце до ушите си, крещейки:
— Престани! Престани!
Макарън я зашлеви по бузата:
— Ти престани, по дяволите! Това нещо може да ловува навън и да е достатъчно голямо, за да ни изяде и двамата заедно с палатката! Трябва да пазим тишина и да се спотаим, докато отмине!
— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи — измърмори Камила и млъкна, когато отново писна пронизителният глас на баншито. Тя допълзя плътно до него в тясната палатка и изрече едва чуто:
— Може ли… да ме хванеш за ръка?
Рафаел потърси пръстите й в тъмното. Бяха студени и вцепенени и той започна леко да ги разтрива. Тя се облегна на него, а той се наведе и леко я целуна по слепоочието.
— Не се плаши. Палатката е пластмасова и се съмнявам дали вкусната ни миризма прониква навън. Да се надяваме, че това нещо, това банши, ако щеш, скоро ще си намери храна и ще млъкне.
Писъкът отново се изви, този път по-продължителен и не така ужасно смразяващ. Усети как девойката трепери до него и се опита да я успокои, като привлече главата й на рамото си.
— По-добре да поспиш — изрече той нежно.
— Благодаря, Рафи — долетя шепотът й.
След като усети по равномерното дишане, че е заспала, се наведе над нея и леко я целуна. Ужасно неподходящ момент за такива щуротии, си каза, ядосан от собствената си реакция. Тук са по работа и няма място за нищо лично. Или поне не би трябвало да има. Но все пак мина много време, преди да заспи.
Сутринта излязоха от палатката в един преобразен свят. Небето беше ясно, нямаше никакви облаци или мъгла. Жилавата белезникава трева под краката им внезапно се бе изпъстрила с бързо напъпващи и разцъфващи ярки цветя. Макар да не бе биолог, Макарън бе виждал подобно нещо в пустините и в други лишени от растителност райони. Знаеше, че местности със суров климат често пъти развиват такива форми на живот, които се възползват и от най-малките, дори най-краткотрайни благоприятни промени на температурата или влажността. Камила бе очарована от многоцветните нискостъблени цветя и приличните на пчели същества, които бръмчаха сред тях, но внимаваше да не ги уплаши.
Макарън се вглеждаше в далечината. Отвъд една по-тясна долина, през която се виеше тъничък ручей, се издигаха последните склонове на високия връх, към който се бяха запътили.
— С малко късмет можем да стигнем върха до довечера, а утре сутринта, по-точно на обяд, ще направим наблюденията и измерванията. Знаеш теорията — триангулираш разстоянието между нас и кораба, изчисляваш ъгъла на сянката и ще разберем колко голяма е планетата. Архимед, или който и да беше там, го е изчислил за Земята хиляди години преди някой да се сети да изобрети висшата математика. И ако довечера не вали, ще разгледаме по-ясно наоколо от високото.
Тя се усмихна:
— Не е ли невероятно какво може да направи такава малка промяна на времето? Още много ли ще се катерим?
— Не мисля. Оттук изглежда, че трябва да вървим право нагоре по склона. Очевидно на тая планета дърветата растат на по-голяма надморска височина. Под върха скалите са оголени и няма никакви дървета, но само на стотина-двеста метра по-надолу има растителност. Още не сме стигнали линията на вечния сняг.
Напук на всичко по високите склонове Макарън си възвърна ентусиазма. Да, може би е странен свят, но все пак планината е под него, предизвикателството на катеренето… Беше лесно изкачване, без скали или ледопади, това му даваше възможност да се наслаждава на планинския пейзаж, на чистия въздух. Само присъствието на Камила и страхът й от големите височини го свързваше с действителността. Мислеше, че ще му е неприятно да помага на тази неопитна девойка по лесните повърхности, които той самият можеше да изкачи на един крак, да я изчаква да намери къде да закрепи крака си на някой скалист наклон. Но вместо това разбра с изненада, че се чувства свързан със страха й, с това, че тя постепенно покорява всяка нова височина. Той спря на няколко метра под върха.
— Хайде. Тук можем да прокараме идеална линия за наблюдение, а там има равно място за уредите. Ще изчакаме тук зенита.
Очакваше тя веднага да въздъхне облекчено, но вместо това Камила го погледна малко плахо и изрече:
3
Според преданията в Ирландия и планинските части на Шотландия, в дома където прозвучи смразяващият писък на духовете, наричани банши, някой ще умре.