Джени. Надяваше се тя да е жива и здрава, прекалено заета с работата си, за да го намери и да го успокои. Но бе съзрял сред обезобразените трупове ясно забележимата блестяща сребриста коса на единствената си сестра. Дори нямаше време за сълзи. Мъртвите бяха много. Направи единствено възможното. Съобщи на Камила Дел Рей, която отговаряше пред капитан Лестър за идентифицирането, че името на Джени Макарън трябва да бъде извадено от списъка на безследно изчезналите и да бъде вписано в този на окончателно разпознатите мъртъвци.
Единственият коментар на Камила бе краткото тихо „Благодаря, Макарън“. Нямаше време за съболезнования, нито за тъга или дори за просто човешко съчувствие. А Джени беше първа приятелка с Камила, наистина обичаше тази проклетница Дел Рей като сестра. Рафаел така и не разбра защо, но навярно имаше причина. Улови се, че се е надявал Камила да пролее за Джени поне една сълза от тези, които той не успяваше да изцеди от очите си. Някой трябваше да оплаче Джени, а той не можеше. Не и сега.
Отново погледна уредите. Щеше да е по-лесно, ако знаеха на каква ширина на планетата са попаднали, но височината на слънцето над хоризонта поне му даваше приблизителна представа.
Катастрофиралият кораб лежеше под него в широка долина, почти пет мили в диаметър, обрасла с ниски храсти и хилави дървета. Като погледна към долината от тази височина, Рафаел изпита лошо предчувствие. Навярно капитан Лестър заедно с екипажа установява размера на повредите и преценява колко време ще е необходимо, за да бъдат отстранени. Рафаел нямаше понятие от космически кораби, по професия беше геолог. Но му се струваше, че този кораб вече няма наникъде да отлети.
Отпъди тази мисъл. Инженерните екипи ще преценят. Те са наясно, а не той. В последно време ги видя да правят кажи-речи чудеса. В най-лошия случай се очертаваше неприятен период на изчакване, няколко дни или няколко седмици, но щяха отново да потеглят и на звездните карти на колонизаторския Експедиционен корпус щеше да бъде нанесена още една годна за обитаване планета. А тази, независимо от големите нощни студове, изглеждаше особено подходяща. Може би дори щяха да си поделят известна част от възнаграждението за откритието. И да го дадат за благоустрояване на колонията Коронида, когато идеха там.
Щяха да имат и за какво да си говорят, когато един ден, след петдесет-шестдесет години, остарееха на Коронида.
Но ако корабът не успее да излети…
Невъзможно. Тази планета не е картографирана, не е одобрена за колонизиране и не е с открит режим. Колонията Коронида — Фи Коронида Делта — гъмжеше от процъфтяващи миньорски селища. Имаше действащ космодрум, вече десет години на планетата работеше екип от инженери и техници, които я бяха подготвили за заселване и изучаваха екологията й. Не може да се заселиш някъде ей така, без никаква технология, на абсолютно неизследван свят. Просто не е възможно.
Както и да е, това не е негова грижа, най-добре беше той да си гледа своята работа. Направи всички наблюдения, които можа, записа ги в бележника си, сгъна триножника и се заспуска по хълма. Движеше се с лекота по каменистия склон сред жилавите храсталаци и дървета. Носеше без усилие товара си в слабата гравитация. Беше по-чисто и по-леко от екскурзия на Земята и той отправи замечтан поглед към далечните планини. Може би ако принудително останат тук повече от два-три дена, ще успее да се покатери малко по тях. Скалните образци и геоложките му бележки ще бъдат от полза за Земния експедиционен корпус. А пък ще му е много по-приятно, отколкото да катери някъде на Земята. Защото там във всеки национален парк, от Йелоустоун до Хималаите, поне триста дни в годината е пълно с туристи, които пристигат направо със самолети.
Признаваше, че е справедливо всеки да има достъп до планините, и навярно влековете и лифтовете, каквито имаше навръх Маунт Рейниър, Еверест и Маунт Уитни, помагат на възрастните жени и на децата да се изкачат дотам, за да видят пейзажа. Но въпреки това Макарън закопня да се изкатери по наистина дива планина, без влекове и дори без никакъв седалков лифт. Беше катерил на Земята, но е страшно глупаво да се мъчиш да изкачваш някоя скала, докато хлапета преминават нагоре покрай теб с комфортни седалкови лифтове и се смеят на особняка, който иска да го направи по трудния начин.