— Мислех, че искаш да изкачиш върха, Рафи. Върви, ако искаш, нямам нищо против.
Той се накани да й се развика, че хич няма да му е забавно да влачи нагоре една уплашена любителка катерачка, но усети, че вече не му се иска. Свали багажа от гърба си, усмихна й се и докосна ръката й:
— Това може да почака, Камила, не сме тръгнали на екскурзия. Тук е най-доброто място, откъдето да направим наблюденията. Нагласи ли хронометъра, за да хванем точното време?
Седнаха един до друг на склона и загледаха горите и хълмовете, пръснати под тях. „Красиво — помисли той, — свят, който да обичаш и в който да живееш.“
Попита лениво:
— Мислиш ли, че колонията Коронида е толкова красива?
— Откъде да знам? Никога не съм била там. Както и да е, не знам много за планетите. Не съм виждала слънце с такъв цвят, а сенките… — тя замълча, взирайки се надолу към зелените и тъмновиолетови сенки в долините.
— Няма да е трудно човек да свикне с небе с такъв цвят — отбеляза Макарън и отново замълча.
Не след дълго скъсяващите се сенки отбелязаха приближаването към меридиана. След всички приготовления завършекът бе странно лишен от вълнение — да разгъваш трийсетметровия алуминиев прът и да мериш сенките с точност до милиметър. Когато свършиха и той започна да прибира пръта, каза малко кисело:
— Изминахме над шейсет километра, изкачихме към пет хиляди метра надморска височина само заради две минути измервания.
Камила вдигна рамене.
— И кой знае колко светлинни години, докато стигнем дотук. Така е с науката, Рафи.
— Сега нямаме какво да правим, освен да чакаме нощта, за да си направиш наблюденията.
Рафи сгъна пръта и седна сред камъните, наслаждавайки се на оскъдната слънчева топлина. Камила продължаваше да шета из малкия им лагер. После дойде и седна до него. Той я запита:
— Наистина ли мислиш, че можеш да нанесеш на картата разположението на тази планета, Камила?
— Надявам се. Ще се опитам да наблюдавам познатите променливи цефеиди, ще регистрирам наблюденията за известен период и ако успея да намеря поне три, които с абсолютна сигурност да идентифицирам, мога да изчисля къде сме спрямо централния куп на галактиката.
— Да се молим за още няколко ясни нощи — каза Рафи и млъкна.
След известно време, като го гледаше как изучава скалите на около трийсет метра нагоре, тя се обади:
— Хайде, Рафи, знам, че искаш да се качиш. Върви, нямам нищо против.
— Нямаш ли? Нямаш нищо против да почакаш тук?
— Кой е казал, че ще чакам тук? Мисля, че мога да се справя. И… май съм любопитна колкото теб — тя се засмя — да видя какво има оттатък!
Той скочи от мястото си.
— Можем да оставим тук всичко с изключение на манерките. Катеренето наистина е лесно, то няма и да е катерене, само ще попълзим малко нагоре.
Рафаел почувства облекчение, зарадва се, че тя внезапно започна да споделя настроението му. Тръгна напред, търсейки най-лекия път, като й показваше къде да стъпи. Здравият разум му подсказваше, че това изкачване, предизвикано само от любопитството да видят какво има оттатък и нямащо нищо общо с мисията им, е до голяма степен неразумно — ами ако някой от тях си счупеше глезена? — но не можа да се въздържи. Най-накрая преодоляха последните няколко метра и застанаха на самия връх. Камила възкликна, изненадана и смаяна. Хребетът, на който стояха, досега бе закривал същинската част от планината отвъд. Огромната планинска верига се простираше сякаш до самия хоризонт, обвита във вечен сняг, гигантска, нащърбена, цялата в заледени хребети и върхове, под които лениво пълзяха бледи облаци.
Рафи подсвирна.
— Боже Господи, че Хималаите пред това са като хълмчета!
— Сякаш няма край! Сигурно не сме я виждали, защото въздухът не е бил ясен заради дъжда и мъглата, обаче… — Камила учудено поклати глава. — Като стена около света!
— Това обяснява едно друго нещо — изрече, без да бърза, Рафи. — Капризите на времето. Въздухът се движи над тия непрекъсващи ледници и нищо чудно, че винаги вали дъжд и сняг, има мъгла… абе всички тия работи! И ако наистина планините са толкова високи, колкото изглеждат — не мога да определя до какво разстояние се виждат, но може да е и на стотици километри при ясен ден, — това също обяснява наклона на оста на този свят. На Земята наричат Хималаите трети полюс. А това е истински трети полюс! Във всеки случай трета ледена шапка.
— Аз по-скоро бих гледала другаде — заяви Камила и се обърна към безкрайните гънки на зелено-виолетовите долини и гори. — Предпочитам моите планети с дървета и цветя… и слънчева светлина, дори да е с цвета на кръвта.
— Да се надяваме довечера да се покажат няколко звезди… и няколко луни.