4
— Просто не мога да повярвам на това време — каза Хедър.
Юън, който се бе приближил до входа на палатката, се поусмихна:
— И сега какво ще правим с твоите предсказания за виелиците?
— Радвам се, че съм сгрешила — изрече твърдо Хедър. — Рафи и Камила имат нужда от това там, в планината. — Лека тревога премина през лицето й. — Не съм толкова сигурна, че тогава съм сбъркала, но все пак в това време нещо ме плаши. На тая планета всичко като че върви някак накриво.
Юън се разсмя:
— Май все още защитаваш честта на баба си от шотландските планини и шестото чувство, а?
Хедър остана сериозна.
— Никога не съм вярвала в шестото чувство. Дори и в шотландските планини. Но сега не съм толкова сигурна. Как е Марко?
— Няма голяма промяна, макар че Джуди успя да му налее няколко глътки бульон в устата. Изглежда малко по-добре, но пулсът му е все така ужасно неравен. Впрочем къде е Джуди?
— Отиде в гората с Маклауд. Накарах я обаче да обещае, че няма да се отдалечават от сечището.
Някакъв звук от вътрешността на палатката накара и двамата да влязат вътре. За пръв път от три дена насам Сабал издаваше нещо друго освен нечленоразделни стонове. Той се въртеше в палатката и се опитваше да седне. Избърбори с отпаднал дрезгав глас:
— Que paso? O Dio, mi duele… duele tanto…4
Юън се наведе над него и изрече меко:
— Всичко е наред, Марко, ти си тук, с теб сме. Боли ли те?
Сабал измънка нещо на испански. Юън погледна безпомощно към Хедър, но тя поклати глава.
— Не говоря испански. Камила говори, аз знам само две-три думи.
Но преди да се сети за някоя от тях, Марко въздъхна:
— Да ме боли ли казвате? Боли, повярвайте ми. Какви бяха тия гадини? Колко време… къде е Рафи?
Юън провери пулса му, преди да отговори.
— Не се опитвай да сядаш. Ще ти подложа възглавница. Беше много болен, помислихме, че може и да не оживееш.
„И все още не съм сигурен“ — мина през ума му мрачна мисъл, докато подлагаше втората си възглавница под главата на болния, а Хедър го молеше да глътне малко супа. — „Не, не, вече твърде много хора умряха.“ Но му беше ясно, че това няма значение. На Земята по принцип умираха само остарелите. Ала тук… Тук беше различно. Дяволски различно.
— Не се изморявай, като говориш. Пази си силите, а ние ще ти разкажем всичко — обеща му Юън.
Нощта се спусна все така вълшебно ясна, без никаква мъгла или дъжд. Мъгла нямаше дори по високите места и докато нагласяваше телескопа на Камила и другите уреди на равното пред лагера им, Рафи за пръв път видя как над върховете изгряват звезди, ясни и блестящи, но невероятно далечни. Не можеше да различи променлива цефеида от съзвездие, твърде много от нещата, които Камила правеше, бяха неразбираеми за него. Като заслони грижливо светлината, за да не й попречи да се адаптира към тъмното, той внимателно записа поредиците от числа и координати, които тя му казваше. Когато свършиха всичко, сякаш бяха минали часове. Камила въздъхна и протегна изтръпналите си крайници.
— Това е засега. Ще мога да направя останалите наблюдения чак утре преди разсъмване. Още ли няма признаци за дъжд?
— Никакви, слава на всевишния.
По ниските склонове край тях се носеше свежият омайващ дъх на цветя. Бързо разцъфтяващите шубраци, съживени от двудневната суха горещина, бяха разпукнали всичките си цветчета. Непознатият аромат беше малко опияняващ. Откъм планината изплува огромна бляскава луна с преливащо многоцветно сияние. Само след миг се показа още една, която светеше в бледовиолетово.
— Погледни луната — прошепна тя.
— Коя? — Рафи се усмихна в тъмното. — Хората от Земята обикновено казват „луната“. Един ден, предполагам, някой ще им даде имена…
Седяха на меката суха трева и гледаха как луните се изскубват от планинските върхове. Рафи отбеляза:
— Ако звездите се виждаха само веднъж на хиляда години, хората щяха да ги съзерцават, да се чудят и да ги обожават.
— Дори само десет дни ми бяха достатъчни да осъзная, че ми липсват — кимна тя.
С разума си Рафи усещаше, че е лудост да седят така в тъмното. Ако не нещо друго, най-малкото хищни птици или животни — а може би и баншито от височините, което бяха чули предната нощ — сигурно се навъртаха наблизо в мрака. Накрая го сподели с Камила, а тя се сепна и изрече:
— Прав си. Трябва да ставам доста преди разсъмване.
На Рафи не му се искаше особено много да се свре в тъмнината на миниатюрната палатка, затова поде:
— Някога хората вярвали, че е вредно да се спи на лунна светлина, оттам идва думата „лунатик“. Чудя се дали ще е четири пъти по-опасно да се спи под светлината на четири луни, а?