— Не, но ще е… по-лунатично — и Камила тихичко се засмя.
Нежно обгърна раменете й и за миг девойката, която преглътна язвителната си забележка, помисли със смесица от страх и очакване, че ще се наведе и ще я целуне. Но вместо това той се обърна и каза:
— Кой не иска да е побъркан? Лека нощ, Камила. Ще се видим утре сутрин, един час преди съмване.
Отдалечи се и я остави да влезе първа в палатката.
Ясна нощ на планетата с четирите луни. Баншита виеха по хълмовете, смразявайки топлокръвната си плячка със своя писък, насочваха се към нея по топлината от телата, но никога не слизаха под линията на снеговете. В безснежната нощ всичко, което се намираше на скали или в тревата, бе в безопасност. Хищни птици се рееха над долините, животни, все още непознати за земните жители, ловуваха, живееха и умираха в горските дебри, дървета нечуто падаха на земята. Облени в лунната светлина, в необичайната горещина и сухота, носени от топлия вятър, който духаше срещу заледените хребети, цветята напъпваха и се разтваряха, разпръсквайки аромата и прашеца си. Разцъфващи през нощта, непознати, с дълбок омайващ аромат…
Червеното слънце изскочи незаслонено от облаци — блестящ изгрев на огромен рубин в ясно гранатово небе. Рафи и Камила, които два часа се бяха занимавали с телескопа, седяха и гледаха изгрева, приятно уморени от това, че бяха свършили не особено трудната си задача.
— Тръгваме ли надолу? Времето е толкова хубаво, че може и да не изтрае дълго — подхвърли Камила. — Въпреки че свикнах да се катеря из планините в топлото, по лед няма да се справя.
— Добре. Опаковай уредите, знаеш си как, а пък аз ще приготвя нещо за хапване и ще свия палатката. Ще тръгнем надолу, докато времето още не се е променило. Денят няма грешка. А ако довечера е все така хубаво, ще спрем на някой хълм и ще лагеруваме там. И ще направиш още наблюдения — завърши той.
След четиридесет минути потеглиха надолу. Рафи изгледа със съжаление огромната заснежена планинска верига, преди окончателно да й обърне гръб. Неговата собствена неизследвана планинска верига. А може би никога нямаше да я види отново.
„Не бъди толкова сигурен“ — отбеляза един глас в подсъзнанието му, но той мислено вдигна рамене. Не вярваше в предчувствия.
Вдъхна лекия аромат на цветята, наполовина с наслаждение, наполовин смутен от леко нагарчащата им свежест. Най-забележителни бяха малките оранжеви цветчета, които Камила бе откъснала предния ден, но имаше и красиви бели цветя със златисти венчелистчета, подобни на звезди, и тъмносини камбанки, чиито тичинки искряха от златист прах. Камила се наведе над тях и вдъхна тръпчивия им мирис. След миг Рафи реши да я предупреди:
— Нали помниш как позеленяха Хедър и Джуди? Внимавай да не стане така и с теб!
Тя погледна към него и се засмя. Лицето й бе леко златисто от цветния прашец.
— Ако беше опасно, щеше вече да ми е навредило. Въздухът е пълен с цветен прашец, не си ли забелязал? О, толкова е хубаво, толкова е хубаво, чувствам се като цвете, сякаш съм пияна от цветя…
Тя стоеше унесена, вгледана в красивите цветя, прилични на звънчета, и като че ли искреше в златистия им прах. „Пияна“ — помисли Рафи — „пияна от цветя.“ Остави раницата да се смъкне от гърба му и да се търкулне в тревата.
— Ти си цвете — каза той пресипнало.
Сграбчи я и я целуна. Тя протегна устни към него, отначало плахо, след това с нарастваща страст. Прегърнаха се плътно сред полето от полюляващи се цветя. Тя първа се отскубна, побягна към потока, който течеше надолу по хълма, и със смях потопи ръце във водата.
„Какво стана с нас“ — учуди се Рафи, но мисълта се плъзна вън от мозъка му и се изпари. Стройното тяло на Камила сякаш пърхаше, виждаше го ту ясно, ту размазано. Тя събу планинарските обувки и дебелите чорапи и потопи крака във водата.
Рафи се наведе над нея и я повали във високата трева.
В долния лагер Хедър Стюарт полека се събуждаше, усещайки горещото слънце през оранжевата коприна на палатката. Марко Сабал все още дремеше в своя ъгъл с одеяло, придърпано над главата. Но когато тя погледна към него, той се раздвижи и й се усмихна.
— И ти ли още спиш?
— Другите май са вън на сечището — отговори Хедър и се размърда. — Джуди казваше, че иска да разбере дали някои орехи не съдържат въглеводороди, годни за ядене. Виждам, че приборите й ги няма. Ти как се чувстваш, Марко?
— По-добре — отвърна той и се протегна. — Струва ми се, че днес мога да стана за няколко минути. Има нещо във въздуха и в слънцето, което ми действа добре.