— Това е чудесно — кимна тя.
И Хедър долавяше някакво чувство на здраве и еуфория в ароматния въздух. „Сигурно е от високото кислородно съдържание.“
Излезе навън на чистия въздух, протягайки се като котка на слънце.
Една ясна картина изникна в съзнанието й, отчетлива, настоятелна и странно вълнуваща — Рафи прегръща Камила…
— Това е чудесно — каза тя на глас и си пое дълбоко дъх, вдишвайки озадачаващия, сякаш златист мирис, който долиташе с топлия ветрец.
— Кое е чудесното? Това си ти — прозвуча през смях гласът на Юън, който наближаваше палатката. — Хайде да се поразходим в гората…
— Марко…
— Марко е по-добре. Не разбираш ли, че с всички тия хора край нас не успях да остана насаме с теб от катастрофата насам?
Те изтичаха към дърветата, хванати за ръце. Маклауд се зададе откъм края на гората и им предложи по една шепа от купчинката узрели кръгли светлозелени плодове, които носеше. От устата му капеше сок.
— Вземете си, разкошни са…
Хедър захапа със смях гладкото заоблено топче. Беше пълно със сладък свеж сок. Тя лакомо го изгълта цялото и посегна за друго. Юън се опита да я дръпне.
— Да не си луда, Хедър, това още не е изследвано…
— Аз ги изследвах — ухили се Маклауд. — Изядох пет-шест на закуска и се чувствам блестящо! Сигурно ще ме сметнете за луд. Няма да ви навредят, а са натъпкани с всички познати земни витамини и с още няколко, които още не познаваме! Сигурен съм, уверявам ви!
Той намигна на Юън и младият лекар, който усещаше как любопитството му нараства, отвърна, без да бърза:
— Да, да, вие го знаете, наистина са добри. Също както тия гъби — и той показа едно зелено гъбовидно нещо, което растеше на дървото — са пълни с белтъчини, обаче онези — и посочи едни обагрени в прекрасно златисто плодове — са смъртоносни. Само от две хапки адски ще ви заболи стомахът, а ако изядете половин купичка, направо ще умрете… Откъде ли го знам, по дяволите?
Той потърка чело, понеже усещаше странен сърбеж, и взе един плод от ръката на Хедър.
— Хайде, нека всички заедно да лудеем. Прекрасно! По-хубаво от сухата храна… Ами къде е Джуди?
— Тя е добре! — засмя се Маклауд. — Отивам за още плодове!
Марко Сабал лежеше сам в палатката със затворени очи. В полудрямката му се привиждаше слънцето на баските планини от детските му години. Като че ли чуваше далеч в гората някой да пее. Пеенето не спираше, продължаваше все по-високо, по-ясно и по-омайно. Той стана, без да облече нищо и без да обръща внимание на предупреждаващото сърцебиене. Невероятно сияние от здраве и красота го обгърна от всички страни. Слънцето блестеше ярко над лекия наклон на сечището, дърветата сякаш бяха надвиснали тъмно и защитно като приканващ покрив. Цветята блещукаха и искряха със златни, оранжеви и сини искри, цветове, които никога не беше виждал, танцуваха и кръжаха пред очите му.
Навътре в гората се разнесе песен — висока, пронизителна, невероятно сладка, като флейтата на Пан, като лирата на Орфей, като зова на сирените. Той усети как отпадналостта му изчезва, как младостта му се възвръща.
Видя оттатък сечището трима от другарите си. Лежаха в тревата и се смееха, а момичето подхвърляше цветя във въздуха с босите си крака. Застана омагьосан, загледа я, оплетен за миг в мрежите на нейната фантазия… аз съм жена от цветя… но далечната песен продължаваше да го примамва. Те му махнаха да се присъедини към тях, но той само се усмихна, прати на момичето въздушна целувка и се спусна като малко момче в гората.
Зърна далеч пред себе си да се мярка нещо бяло… може би птица? Или голо женско тяло? Не знаеше колко бе тичал, едва осъзнаваше как тежко бие сърцето му, обгърнат в упоителната еуфория, че се е освободил от болката, следвайки летящата далеч пред него бяла фигура… или птица… с възторжения и тревожен вик: „Чакай, чакай…“
Песента се извисяваше и сякаш изпълваше главата и сърцето му. Той се свлече леко и без болка във високата, сладко ухаеща трева. Песента продължаваше да звучи и той видя как над него се надвесва едно светло лице. Дълга безцветна коса се развя пред очите му, а гласът бе така сладък, така сърцераздирателно сладък, за да е човешки… Косата се превърна в сребро под слънчевите лъчи, които проблясваха между дърветата, и той се отправи щастливо и радостно към мрака с това женско лице, красиво и лудо, запечатано в умиращите му очи.
Рафи тичаше през гората. Сърцето му щеше да изскочи, той се подхлъзваше и падаше по стръмната пътека. Тичаше, крещейки:
— Камила! Камила!
Какво ставаше? В един миг беше притихнала в ръцете му, в следващия луд ужас изкриви лицето й, изпищя и започна да бърбори нещо за лица по хълмовете, лица в облаците, за широко отворения Космос, който щял да падне върху нея и да я смаже, а след това се изтръгна от него и хукна с луд писък между дърветата.