Дърветата сякаш трептяха и подскачаха пред очите му, протягаха дълги вещерски нокти, за да го сграбчат, препъваха го, мятаха го насред бодливите храсталаци, които увиваха клони около ръцете му и пареха като пламъци. Мълния с цвета на болката проряза ръката му и той изпита внезапен див ужас, чувайки как някакво непознато животно си пробива път през гората. Паническо бягство, копита тропат, тропат, смазват го… Обви ръка около дънера на едно дърво и залепна за него, а туптенето на сърцето му заглушаваше всички мисли. Кората на дървото бе мека и гладка, като кожата на някакво животно. Той опря горещото си лице до нея. Лица го гледаха от дърветата, лица, лица…
Прошепна замаян „Камила“ и се свлече безчувствен на земята.
По върховете се скупчваха облаци. Спусна се мъгла. Вятърът утихна и заваля ситен дъждец, който започна полека да се обръща на суграшица, най-напред във високото, после в долината. Цветята затвориха камбанките си, пчелите и насекомите потърсиха убежище в корубите на дърветата и из храсталака. След като бе свършил работата си, прашецът се утаи на земята…
Камила се събуди замаяна в дрезгавината. Не помнеше какво стана, след като се затича, пищейки — беше изпаднала в паника пред празнотата, напомняща открития Космос, когато между нея и разширяващите се звезди нямаше нищо… Не! Бълнуваше. Всичко ли беше бълнуване? Озърна се бавно в полумрака и забеляза светлинка — отвор на някаква пещера. Допълзя до него и потрепери от внезапния леден повей. Беше само по тънка памучна блузка и панталон, изпокъсан и раздърпан… Не! Слава на Бога, ръкавите на анорака й бяха вързани около врата. Рафи го беше направил, докато лежаха на брега на реката.
Рафи. Къде е той? И се сепна. Ами тя къде е? Колко от дивите и разпокъсани видения бяха истина и колко — болна фантазия? Навярно е хванала някаква треска, някаква болест, която се спотайва наоколо. Тази ужасна планета! Това ужасно място! Колко време е минало? Защо е сама тук? Къде са уредите й, къде е раницата й? Къде — този въпрос я изгаряше — къде е Рафи?
Напъха се в анорака, дръпна ципа и почти престава да трепери, но още й беше студено. Усети глад и й се гадеше, тялото я болеше и смъдеше от хилядите одрасквания и натъртвания. Дали Рафи не я е оставил тук, на сигурно място в пещерата, докато доведе помощ? Дълго ли бе лежала така трескава и бълнуваща? Не, щеше да остави някаква бележка, в случай че тя дойде в съзнание.
Огледа се през падащия сняг и се помъчи да разбере къде е. Над нея се извисяваше тъмен свод. Сигурно се бе втурнала в пещерата, обзета от див ужас от откритите пространства, търсейки някаква тъмнина и закрила срещу страха, който я бе обсебил. Може би Макарън сега е навън в това лошо време и я търси. Възможно бе да бродят с часове из тъмното и да се разминат на няколко крачки в гъстия сняг.
Логиката я накара да седне и да обмисли положението си. Сега беше топло облечена и можеше да остане в пещерата до разсъмване. Но ако Макарън се е загубил някъде по склоновете? Дали този внезапен страх, тази паника ги бе завладяла и двамата? А откъде идваше радостта, отпускането… Не, това трябва да остави за после, сега не може да мисли.
Къде щеше да я търси Макарън? Най-доброто разрешение беше да се изкатери нагоре, до върха. Да. Бяха оставили там багажа си. Само оттам можеха да се ориентират кога изгрява слънцето и кога спира снегът. Тя ще се изкатери и ще разбере дали тази логика ще накара Макарън да направи същото. В противен случай, ако на зазоряване се окаже сама, може да се върне до лагера, където другите ще й помогнат… или до кораба.
Заизкачва се в тъмнината, в сгъстяващия се сняг, търсейки на всяка стъпка верния път нагоре. След малко разпозна пътеката, по която се бяха изкачили.
„Да, това е.“ Вътре в себе си беше сигурна и се заизкачва по-бързо в тъмнината. След известно време зърна без никаква изненада трепкаща светлинка, която хвърляше оранжеви отблясъци сред снежинките. Макарън се затича и хвана ръцете й.
— Как разбра къде да ме търсиш? — запита тя.
— Нюх… нещо такова. — В светлината на фенерчето тя виждаше как снежинките полепват по веждите и миглите му. — Просто знаех. Камила… да не хабим време, опитвайки се сега да разберем всичко. Има още много да се катерим дотам, където си оставихме багажа и екипировката.
Тя сви горчиво устни — спомни си как бе хвърлила раницата от гърба си, и попита:
— Мислиш ли, че са още там, където ги оставихме?
Ръцете на Макарън обхванаха нейните.