— Не се тревожи. Хайде, имаш нужда от почивка — каза той нежно. — Ще поговорим за това по-късно.
Тя се успокои и го остави да я води нагоре в тъмното. Макарън се движеше плътно до нея, изпитвайки някаква нова увереност, и се чудеше откъде идва тя. Нито за миг не се бе усъмнил, че стъпките му ще го отведат право до Камила в тъмното. Беше в състояние да я усети пред себе си, но ако го кажеше, щеше да прозвучи нелепо.
Намериха малката палатка опъната на завет до скалите. Камила се пъхна със задоволство вътре, радостна, че Макарън й е спестил лутането в тъмнината. А той беше смутен. Кога са разпънали палатката? Със сигурност тази сутрин я бяха сгънали и опаковали в багажа си, преди да започнат спускането. Дали беше преди или след като бяха лежали един до друг край брега на реката? У него се надигна тревога, но той бързо я прогони — и двамата бяхме достатъчно изплашени, можело е да направим какво ли не, без да го осъзнаваме. Усети облекчение, когато установи, че багажът им е грижливо подреден наоколо. „Божичко, какъв късмет, можеше да изгубим всичките изчисления…“
— Да направя ли нещо за хапване, преди да си легнеш?
Тя поклати глава.
— Няма да мога да ям. Чувствам се така, сякаш плувам в някакъв сън. Какво стана с нас, Рафи?
— Знам ли? — Почувства се необяснимо плах пред нея. — Яде ли нещо в гората — някакъв плод, изобщо нещо?
— Не. Помня, че исках да хапна, стори ми се толкова хубаво, но в последния миг… май че пийнах малко вода.
— Няма нищо. Водата си е вода, Джуди я изследва, така че е извън подозрение.
— Но все пак трябва да има нещо — възрази тя.
— Безспорно. Само че да не говорим тая нощ, моля те. Можем с часове да приказваме и пак да не се приближим и на косъм до истината. — Той угаси светлината. — Опитай се да поспиш. Вече изгубихме един ден.
Камила изрече в тъмното:
— Да се надяваме поне, че Хедър е сгрешила за виелицата.
Макарън не отговори. Само помисли дали тя бе казала виелица или само време. Можеше ли непостоянното време да има нещо общо с всичко, което се случи? И пак го връхлетя неясното чувство, че е близко до отговора, но не може да го улови. Бе така отчаяно изморен, че отпъди всякакви мисли и все още несигурен, потъна в съня.
5
След като цял час обикаляха и викаха из гората, намериха Марко, легнал по гръб и вече вцепенен край сивкавия дънер на непознато дърво. Отгоре му бе нападал един пръст лек снежец, а до него бе коленичила Джуди Ловат, така бяла и неподвижна под стелещите се снежинки, та в първия миг уплашено помислиха, че и тя е мъртва.
Размърда се и ги изгледа с недоумение. Хедър клекна до нея, загърна я с одеяло, заговори й нежно, за да привлече вниманието й. Джуди не продума през цялото време, докато Маклауд и Юън носеха тялото на Марко обратно към палатката. Хедър трябваше да я води, понеже беше като упоена или изпаднала в транс.
Докато малката траурна процесия си пробиваше път през снежната пелена, Хедър усети или си представи, че все още може да чуе мислите им, които се въртяха в собствения й мозък. Безнадеждното отчаяние на Юън… какъв лекар съм, да се търкалям и да върша глупости из тревата, докато пациентът ми изтичва навън обезумял и умира… Забавното смущение на Маклауд се вплете в собствената й фантазия, една стара вълшебна приказка, която бе слушала като дете… На героя не му било съдено да има жена или съпруга нито от плът и кръв, нито от приказен народ и така му направили жена от цветя… аз бях жената от цветя…
Юън се просна по лице в палатката, загледан право пред себе си, без да помръдне. Но Хедър, ужасно разтревожена от продължаващото вцепенение на Джуди, се доближи до него и го разтърси.
— Юън! Марко е мъртъв, нищо не може да се направи за него, но Джуди е жива. Ела и виж дали можеш да я събудиш!
Тя вече се влачеше от умора. „Мислите му изглеждат като черен облак покрай него“ — помисли Хедър и се сепна. Юън се наведе над Джудит Ловат, потърси пулса й, провери сърцето. Насочи малко фенерче към очите й, после я попита тихо:
— Джуди, ти ли положи тялото на Марко така, както го открихме?
— Не — прошепна, — не. Беше прекрасната, прекрасната. Отначало помислих, че е жена, като птича песен, а очите му… очите му…
Юън се обърна тревожно:
— Още бълнува. Хедър, направи й нещо да хапне и я накарай да го изяде. Всички имаме нужда от храна… от много храна. Ниската кръвна захар е причина за половината неща, които ни се случват сега. Така подозирам.
Маклауд се усмихна кисело.
— Веднъж взех нелегално една доза от „сока на щастието“ от Алфа, получи се точно както с нея сега. И все пак какво става с нас, Юън? Ти си лекар, кажи ни.