— Бог ми е свидетел, не знам — вдигна рамене Юън. — Помислих отначало, че е от плодовете, но ние почнахме да ги ядем едва след това. Три дена поред пихме от водата и нищо не ни стана. Но във всеки случай нито Марко, нито Джуди са докосвали плодовете.
Хедър пъхна купа с топла супа в ръката му, после коленичи до Джуди, като ту сипваше по една лъжица в нейната уста, ту гребваше от своята купичка. Маклауд изрече:
— Нямам представа какво стана най-напред. Изглежда като… Не съм сигурен. Сякаш някакъв студен вятър изведнъж мина през костите ми, разтресе ме… някак си ме разтвори. Тъкмо тогава разбрах, че плодовете са годни за ядене, и изядох един…
— Безразсъдно — каза Юън.
Но Маклауд, все още така разтворен, осъзнаваше, че младият лекар само продължава да проклина собственото си безразсъдство.
— Защо? — попита го. — Плодовете ставаха за ядене, иначе сега щяхме да сме болни.
— Все ми се струваше, че е свързано с промяната на времето — каза колебливо Хедър. — Усетих някаква разлика.
— Психеделичен вятър — подсмихна се Юън, — призрачен вятър, който временно ни е подлудил!
— Станаха доста странни неща — обади се Хедър и изкусно вмъкна поредната лъжица супа в несъпротивяващата се уста на Джуди.
Тя примигна озадачено и попита:
— Хедър? Как се озовах тук?
— Донесохме те, скъпа. Сега си съвсем добре.
— Марко… видях Марко…
— Той е мъртъв — изрече меко Юън. — Хукнал из гората, когато всички полудяхме. Не съм го забелязал. Сърцето му сигурно се е претоварило… Предупреждавах го дори да не сяда.
— Значи, е било сърцето? Сигурен ли си?
— Толкова сигурен, колкото е възможно без аутопсия.
Юън изгълта последните лъжици супа. Главата му се проясняваше, но вината все още му тежеше. Съзнаваше, че никога няма напълно да се освободи от нея.
— Виж, нека съпоставим всичко, каквото сме запомнили, докато все още ни е прясно в главата. Трябва да има някакъв общ фактор, нещо, което всички да сме правили. Да сме яли или пили…
— Или да сме вдишвали — прекъсна го Хедър. — Сигурно е нещо във въздуха, Юън. Само трима от нас ядоха плодове. Ти не си яла нищо, нали, Джуди?
— Ядох, някакво сивкаво нещо на едно дърво…
— Но ние не сме го пипали — възрази Юън, — само Маклауд. Ние тримата ядохме плодове, а нито Марко, нито Джуди са яли. Маклауд изяде няколко от сивите гъби, но никой от нас не ги е вкусил. Джуди миришеше цветята, а Маклауд ги пипаше, ала нито аз, нито Хедър сме ги докосвали отначало, чак после. Ние тримата лежахме в тревата — той видя как лицето на Хедър порозовява — и двама от нас се любеха в нея, а и тримата халюцинирахме. Ако Марко е станал и е хукнал през гората, мога само да предположа, че и той е имал халюцинации. Как започна при тебе, Джуди?
Тя поклати глава.
— Не знам. Само помня… Цветята станаха по-ярки, небето изглеждаше… изглеждаше, сякаш се разпуква като дъга. Дъга и призми. Тогава чух пеене, може да са били птици, но не съм сигурна. Отидох към сенките и те бяха всичките пурпурни, люляковопурпурни и сини. Тогава дойде той…
— Марко ли?
Тя поклати глава.
— Не. Беше много висок, със сребриста коса…
— Джуди, ти си имала халюцинации — изрече съжалително Юън. — На мен ми се стори, че Хедър е направена от цветя.
— Четирите луни… виждах ги дори когато небето блестеше ярко — продължи Джуди. — Той не каза нищо, но го чувах как мисли.
— Като че всички сме имали тази илюзия — вметна Маклауд. — Ако е било илюзия.
— Сигурен съм, че е — каза убедено Юън. — Не открихме никаква следа от друга форма на разумен живот. Не мисли повече за това, Джуди — добави той нежно, — поспи. Когато се върнем всички заедно на кораба, тогава ще се предприеме някакво разследване.
„Нарушение, пренебрегване на задълженията, най-малкото в това ще ме обвинят. Мога ли да се оправдая, че съм бил за малко луд?“
Наблюдаваше как Хедър настанява Джуди в спалния й чувал. Когато по-възрастната жена най-накрая заспа, Юън каза уморено:
— Трябва да погребем Марко. Мразя да погребвам без аутопсия, но единствената алтернатива е да го закараме на кораба.
— Ще бъде дяволски глупаво да се върнем и да заявим, че всички едновременно сме полудели — обади се Маклауд.
И без да поглежда към Хедър и Юън, добави сънено:
— Чувствам се като кръгъл глупак… Никога не съм си падал по груповия секс.
Хедър изрече твърдо:
— Всички трябва да си простим един на друг и да забравим цялата тая работа. Просто се случи, това е. И доколкото знам, и с тях се е случило… — Тя внезапно млъкна, поразена от страшна мисъл. — Представете си това да сполети двеста души…
— Ужасно е и да си го помислиш — потрепери Маклауд.