Изследователската експедиция из горите минаваше почти без произшествия. Маркираха евентуални пътища към долината, в която за пръв път бяха видели стада дивеч, преценяваха щетите от пожара, които не се оказаха особено големи, нанасяха на карта местните потоци и рекички, а Макарън събираше скални образци от хълмовете, за да се изследват за полезни изкопаеми.
Само едно по-голямо събитие наруши почти приятното еднообразие на пътешествието. Една вечер на смрачаване проправяха пътека през необичайно гъста гора, когато Маклауд, който бе избързал малко пред основната група, внезапно спря, обърна се, направи знак да пазят тишина и махна на Макарън.
Той тръгна напред, а Джуди запристъпва на пръсти край него. Изглеждаше странно възбудена.
Маклауд посочи през гъстите дървета. Два дебели дънера се издигаха озадачаващо високо и поне двайсетина метра нагоре нямаха никакви клони, но пък помежду им висеше мост. Нямаше какво друго да е — мост от нещо, което приличаше на преплетени пръти, с изкусно изработени перила.
Маклауд прошепна:
— Ето ви следи от вашите аборигени. Да не би да живеят по дърветата? Затова ли не сме ги видели?
Джуди изшътка остро. От далечината се разнесе тих писклив звук, а после на моста над тях се появи едно същество.
Тогава успяха да го разгледат. Беше високо около метър и петдесет, с бяла кожа или може би облечено в дреха от светла козина, хванало перилата на моста несъмнено с ръце (на никого не му дойде на ум да преброи пръстите). Имаше плоско, но странно човекоподобно лице със сплеснат нос и червени очи. То остана на моста около десет секунди, взирайки се надолу към тях. Изглеждаше също толкова смаяно, колкото бяха и те. После издаде остър птичи писък и хукна по моста, метна се на дървото и изчезна.
Макарън изпухтя. Значи този свят е обитаем, не е свободен и отворен за човечеството. Маклауд попита тихо:
— Джуди, тези хора ли видя тогава? Това ли нарече прекрасната?
На лицето на Джуди се изписа странното упорство, което се появяваше винаги, щом някой споменеше за онази случка.
— Не — каза тя тихо, но абсолютно убедено. — Това са малките братя, дребните, които не са умни.
Не можаха да изтръгнат от нея нищо повече и скоро се отказаха да я разпитват. Но Маклауд и майор Фрейзър бяха на седмото небе.
— Дървесни хуманоиди. Водят нощен живот, ако се съди по очите им. Навярно маймуноподобни, по-скоро от рода на лемурите, отколкото човекоподобни. Видимо разумни, използват сечива, създават артефакти. Homo arborens. Хора, живеещи по дърветата — заключи Маклауд.
Макарън отвърна колебливо:
— Ако трябва да останем тук, как два разумни вида ще живеят на една и съща планета? Това не означава ли непременно съдбоносна война за надмощие?
— Ако е рекъл Господ, не — намеси се Фрейзър. — В края на краищата на Земята дълго време е имало цели четири разумни вида — човечеството, делфините, китовете и може би слоновете. Но ние случайно сме единственият технологизиран вид. Те се движат по дърветата, ние се движим по земята. Доколкото виждам, конфликт няма, във всеки случай няма неизбежен конфликт.
Макарън не беше толкова сигурен, но запази съмненията за себе си.
Колкото и да бе миролюбиво пътешествието им, появиха се неочаквани опасности. В долината с дивеча, която за удобство нарекоха Равнината на Сабал, големи, подобни на котки хищници нападаха дивеча и само нощните огньове ги държаха на разстояние. По височините пък Макарън за пръв път успя да наблюдава птиците, които виеха като банши — големи и безкрили, с хищни нокти, толкова бързи, че само отчаяният изстрел с лазерното оръжие, което бяха взели за краен случай, спаси доктор Фрейзър да не бъде изкормен с един страховит удар.
Когато Маклауд направи дисекция на мъртвата птица, откри, че е съвършено сляпа.
— Как ли улавя плячката си? По слух? Или по друг начин?
— Подозирам, че усеща телесната топлина — предположи Макарън, — те май живеят само в снеговете.
Нарекоха ужасяващите птици банши, после вече минаваха проходите само посред бял ден. Намериха и мравуняците на мравкоскорпионите, чиито ухапвания бяха убили доктор Сабал, и се канеха да пуснат отрова в тях, но Маклауд се възпротиви, защото бе възможно мравките да са звено от голяма екологична верига по тези места, която не биваше да бъде разрушена. Накрая решиха да разрушат мравуняците на около пет квадратни километра покрай лагера и да предупредят всички, че ухапването на тези насекоми е опасно. Това беше временна мярка, но и всичко, което предприемаха на тази планета, също беше временно.
— Ако напуснем това проклето място — каза мрачно доктор Фрейзър, — трябва да го оставим така, както сме го заварили.