Когато се върнаха в лагера след триседмични наблюдения, изследователите намериха две нови трайни постройки от дърво и камък — обща зала за почивка и хранене, както и сграда, предназначена за лабораторна работа. Тогава за последен път Макарън измерваше времето със седмици. Хората все още не знаеха колко е дълга годината на тази планета, но за удобство и за по-лесно разпределяне на работата и на смените бяха установени десетдневни цикли, като десетият ден бе определен за пълна почивка. Посевите вече никнеха в големите градини. От околните дървета грижливо събираха плодове, безспорно определени като годни за ядене.
Построиха малък вятърен генератор, но електричеството се разпределяше стриктно, а през нощта ползваха свещи, направени от смолата на дърветата. Временните палатки все още приютяваха повечето хора с изключение на онези, които бяха в болницата. Макарън бе настанен в една палатка заедно с десетина други мъже.
В деня, след като експедицията му се върна, Юън Рос повика в болницата него и Джуди.
— Пропуснахте съобщението на Ди Астуриен — започна той. — С две думи, хормоналните ни контрацептиви са безполезни, няма бременности с изключение на едно съмнение за ранен спонтанен аборт. Но толкова отдавна разчитаме на хормоните, че вече никой не знае нищо за прастарите методи. Не разполагаме и с тестове за бременност, понеже на космическите кораби никой няма нужда от тях. Което означава, че ако се стигне до някаква бременност, може да я открием толкова късно, че да не позволява безопасен аборт.
Макарън се усмихна накриво.
— Колкото до мен, можеш да си спестиш думите. Единственото момиче, което ме интересува, не знае дали съм жив… или поне би искало да не съм.
Не бе виждал Камила, откакто се върна.
— А ти, Джуди? — запита Юън. — Надникнах в медицинския ти картон. На твоята възраст контрацепцията е доброволна, а не задължителна.
— Защото на моята възраст няма шанс да бъда изненадана от емоцията ли? — подсмихна се тя. — При това пътуване не бях сексуално активна, нямаше никой, който да ме заинтересува, така че и инжекции не съм искала.
— Добре, но все пак поговори с Маргарет Раймонди. Тя дава спешни консултации за всеки случай. Сексът е доброволен, Джуди, но информацията е задължителна. Можеш да се въздържаш, но си осигури свободата на избор и ако не се въздържаш. Така че тичай при Маргарет и се информирай.
Тя се разсмя и Макарън се учуди, защото не беше виждал Джуди да се смее от деня на странната лудост, която ги бе поразила всичките. Но в смеха й се промъкна истерична нотка, която го притесни. Затова Макарън се успокои, когато тя каза:
— Добре, добре. Няма да ми навреди — и се отдалечи.
Юън я изпрати с тревожен поглед.
— Безпокоя се за нея. Май само тя не успя да преодолее всичко, което ни се случи, но нямам свободни психотерапевти. Пък и тя си гледа работата. Както и да го погледнеш, това е признак на душевно здраве. Все пак се надявам, че ще й мине. Нали й нямаше нищо по време на експедицията?
Макарън кимна. После добави замислено:
— Може би е преживяла нещо, за което не ни е казала. Сякаш се чувства тук като у дома си. Нещо като онова, дето ми разказа за Маклауд — знаел дали плодовете са годни за ядене. Може ли емоционален шок да отключи латентни свръхсетивни способности?
Юън поклати глава.
— Само Господ знае, а пък ние имаме много работа, за да се заемем да проверяваме. Както и да е, ти например по какъв начин можеш да провериш подобно нещо? Докато тя ми изглежда напълно нормална, за да си върши работата, нямам право да й се меся.
Макарън излезе от болницата и тръгна през лагера. Всичко изглеждаше спокойно — от работилничката, където се правеха земеделски сечива, до района около кораба, където хората разместваха и складираха разни машини. Намери Камила в палатката, която бе пострадала в нощта на пожара.Сега я поправяха и заздравяваха, за да настанят там компютърния контрол. Тя го изгледа с открита враждебност.
— Какво искаш? Мори ли те изпраща тук да ми заповядаш да го преобърна на метеорологична станция или нещо такова?
— Не, но идеята ти е добра — отвърна Макарън. — Още някоя виелица като тая, дето ни връхлетя в нощта на пожара, може да ни съсипе, ако не сме предупредени.
Тя се приближи до него и го погледна. Стиснатите й юмруци бяха отпуснати покрай тялото, лицето й бе напрегнато и гневно.
— Според мен си абсолютно побъркан. Не очаквам нищо друго от колонистите, те са просто цивилни и гледат само да си спретнат скъпоценната колония. Ами ти, Рафи! Ти имаш опит на учен, длъжен си да разбереш какво означава това! Всичко, което имаме, е надеждата да поправим кораба… Ако си хвърлим силите за нещо друго, шансовете стават все по-малки и по-малки! — Камила викаше като обезумяла. — И оставаме тук завинаги!