Въртеше му се в главата някакъв спомен, че тази група от време на време запазваше за своите събрания един от секторите за отдих на кораба. Изглежда, имат строго организиран общностен живот. Е, в най-лошия случай ще го помолят да напусне.
Намери ги в трапезарията, която в часовете между храненията беше полупразна. Повечето седяха в кръг и свиреха на музикални инструменти. Един от тях, висок младеж с дълга плитка, вдигна глава и му каза:
— Само за членуващи, приятел.
Но момиче с червена коса, която се спускаше свободно чак до кръста, възрази:
— Не, Алистър. Това е Макарън, той беше в изследователската експедиция и знае много от отговорите, които са ни нужни. Ела, човече, бъди добре дошъл.
— Имаш право, Фиона — засмя се Алистър. — А щом се казва Макарън, ще бъде почетен член на събранието ни.
Макарън влезе. Леко се изненада, когато сред събралите се забеляза закръглената, пълничка фигура на жълтокосия Луис Маклауд. Първите му думи бяха:
— Не съм общувал с никого от вас на кораба. Страх ме е, че не знам какви идеи застъпвате.
Алистър заобяснява спокойно:
— Ние сме неоруралисти, строители на светове. Някои членове на върхушката ни наричат антитехнократи, но ние не сме рушители. Просто търсим почтени алтернативи за земното общество и обикновено в колониите ни приемат толкова по-добре, колкото по-силно желаят да се отърват от нас на Земята. Така че кажете, Макарън, какво става тук? Кога ще можем да се отделим и да си построим собствено селище?
— И вие знаете толкова, колкото и аз — отговори Макарън. — Климатът е суров, това ви е известно. Ако е такъв сега, през лятото, през зимата сигурно ще бъде много по-страшно.
Фиона го прекъсна със смях:
— Много от нас са израснали на Хебридите или дори на Оркнейските острови. Там е, кажи-речи, най-лошият климат на Земята. Студът не ни плаши, Макарън. Но искаме да си организираме обществен живот, да можем да заживеем според собствените си нрави и обичаи, преди да настъпи зимата.
Макарън започна, премервайки думите си:
— Не съм сигурен дали капитан Лестър ще позволи на някого да напусне лагера. Най-важното все още си остава поправката на кораба и според мен той гледа на всички нас като на единно общество. Ако започнем да се делим…
— Стига глупости — възрази Алистър, — никой от нас не е учен. Не можем цели пет години да поправяме космически кораб. Това е противно на цялата ни философия!
— Оцеляването…
— Да го… оцеляването. — Макарън не разбираше много от гаелския език на дедите си, но усети, че Алистър се изразява доста грубо. — За нас оцеляването означава да основем тук колония колкото може по-скоро. Записали сме се да идем на Коронида. Капитан Лестър сгреши и ни докара тук, но все едно. Дори май е по-добре.
Макарън вдигна въпросително вежди към Маклауд:
— Не знаех, че принадлежиш към тази група.
— Не принадлежа — обясни Маклауд, — аз съм свободно асоцииран, но съм съгласен с тях. И аз искам да остана тук.
— Мислех, че не приемат учени.
Фиона се обади:
— Само ако са си на мястото. Когато използват познанията си, за да служат на човечеството и да му помагат, а не да го манипулират или да унищожават духовната му сила. Щастливи сме да приемем доктор Маклауд… Луис… не използваме титли… като един от нас с неговите познания по зоология.
Макарън ги изгледа учуден:
— Да не смятате да вдигате въстание срещу капитан Лестър?
— Въстание ли? Човече, ние не сме членове на екипажа му — обади се непознато момче, — само искаме да си живеем живота така, както щяхме да го направим на някой нов свят. Не можем да чакаме три години, докато се откаже от тая щурава идея да построи нов кораб. Дотогава ще сме изградили функциониращо общество.
— А ако поправи кораба и отиде на Коронида? Ще останете ли?
— Това е нашият свят — каза Фиона, заставайки до Алистър. Погледът й бе мек, но непреклонен. — Нашите деца ще се родят тук.
— Да не би да искате да кажете… — поде слисан Макарън.
— Не знаем — отвърна Алистър, — но някои от нашите жени може би вече са бременни. Това е знак, че сме свързани с този свят, знак, че отхвърляме Земята и света, в който иска да ни закара капитан Лестър. Можете да му го кажете.
Когато Макарън си тръгна, музикалните инструменти отново зазвучаха и тъжният глас на младо момиче поде с нестихваща меланхолия една стара островна мелодия. Това бе жалейна песен за мъртъвците. Идваше от минало, разкъсвано от много повече войни и изгнания, отколкото миналото на всеки друг народ на Земята: