Гърлото на Макарън се сви от песента, сълзи напираха в очите му. „Те оплакват — помисли си той, — но знаят, че животът продължава. Шотландците са били изгнаници стотици, дори хиляди години. Това е само още едно изгнание, малко по-далеч от края на света, но те ще пеят старите песни под нови звезди и ще намерят нови планини и нови морета…“
На излизане от залата той нахлупи качулката си. Всеки момент щеше да завали. Но още не валеше.
9
Макарън вече знаеше какво могат да направят две-три нощи на тази планета без дъжд и без сняг. Градините преливаха от растителност, земята навсякъде бе обсипана с цветя, предимно дребни, с оранжеви цветчета. Четирите луни изгряваха в цялото си великолепие още преди слънцето да залезе и залязваха доста след като бе изгряло, потапяйки небето в люляково сияние.
Горите бяха сухи, затова се принудиха да поставят постове, за да бдят за евентуални пожари. Мори възприе идеята селището да бъде обградено с мрежа от гръмоотводи, закрепени на много високи дървета. При силна буря нямаше да могат да предотвратят пожара, но щяха поне да намалят опасността.
А по склоновете над тях се разпукваха големите златисти цветни камбанки. Сладко ухаещият им прашец се възнасяше нагоре към върховете. Не бе достигнал долините. Все още…
След една седмица безснежни вечери, лунни нощи и топли дни (според мерките на тази планета, по които Норвегия сигурно би изглеждала летен курорт) Макарън помоли Мори да го пусне на още едно пътешествие към подножията на хълмовете. Беше уверен, че рядко хубавото време ще му позволи да събере още геоложки образци и може би да открие пещери, които ще послужат като авариен подслон при следващи експедиции. Малката канцелария на Мори беше в ъгълчето на сградата за почивка и докато Макарън го изчакваше, дойде Хедър Стюарт.
— Какво мислиш за времето? — попита я по стар земен навик.
„Когато се чудиш с какво да започнеш, говори за времето. Да, на тая планета много може да се говори за времето, и то все лошо.“
— Не ми харесва — каза сериозно Хедър. — Не съм забравила какво се случи в планината, когато настъпиха няколко хубави дни.
„И ти ли?“ — помисли Макарън, но се въздържа да го изрече.
— Как така времето ще е отговорно, Хедър?
— Въздушнопреносим вирус. Въздушнопреносим цветен прашец. Химикали, носени от вятъра. Аз съм микробиоложка, Рафи. Ще се смаеш, като разбереш какво може да се съдържа в няколко кубически сантиметра вода, въздух или почва. На съвещанието Камила каза, че единственото, което си спомняла, преди да пощръклее, било, че мирисала цветята. Аз пък помня, че въздухът беше пълен с аромата им. — Тя се усмихна слабо. — Наистина това, което помня, не може да бъде никакво доказателство и се надявам с Божията помощ да не го откривам отново по метода на пробите и грешките. Току-що със сигурност разбрах, че не съм бременна. Никак не ми се иска онова пак да ми се случи. Като си помисля как е трябвало да живеят жените, преди да се изнамерят наистина ефикасни контрацептиви! От месец на месец, без никога да са сигурни… — Вдигна рамене. — Рафи, Камила сигурна ли е вече? Тя не иска да сподели.
— Не знам — отвърна мрачно Макарън, — изобщо не иска да говори с мен.
По красивото подвижно лице на Хедър се изписа смущение.
— О, така съжалявам, Рафи, толкова се радвах за вас двамата. С Юън се безпокояхме… Да, ето, след малко влизаш при Мори.
Вратата се отвори. Оттам излезе с тромавата си походка високият червенокос Алистър и едва не се блъсна в тях. Обърна се и извика:
— Отговорът е отново не, Мори! Потегляме… всичките, цялата общност! Сега, тази вечер!
Мори вървеше след него към изхода.
— Ама и вие сте едни егоисти! Говорите за общност, а излиза, че сте имали предвид само вашата малка групичка, не голямата човешка общност на тази планета. Някога хрумвало ли ви е, че всички ние, двеста и няколко души, сме една общност, без да щем? Ние сме човечество, ние сме общество. Къде ви е огромното чувство за отговорност към ближния човек, а, приятел?
Алистър наведе глава и измърмори:
— Вие, останалите, не държите на това, на което държим ние.
— Всички държим на общото благо и на оцеляването — каза тихо Мори. — Капитанът ще се опомни все някога. Остави ме да поговоря с другите.
— Аз съм упълномощен да говоря от тяхно име…
— Алистър — изрече Мори със сериозен тон, — ясно, че нарушаваш собствените си правила. Ако си истински анархист философ, трябва да им дадеш шанс да чуят каквото имам да им кажа.