— Данфорт! — изрева капитанът.
Данфорт се завъртя, насочи оръжието и за част от секундата през ума на Макарън мина мисълта, че отново ще натисне спусъка. Но дългогодишният навик да се подчинява на капитана накара обезумелия офицер да се поколебае. Само миг, ала през това време Макарън се стрелна напред и го събори, опитвайки се да му отнеме оръжието. Мъжът тупна долу, оръжието отхвръкна настрана. Лестър го грабна, извади пълнителя и го пусна в джоба си.
Данфорт се бореше като луд, вкопчваше се в Макарън, търсеше гърлото му. Макарън усети как у него се надига див бяс, пред очите му се завихриха червени кръгове. Искаше да драска, да хапе, да издере очите на мъжа… С нечовешки усилия, спомняйки си какво бе станало преди малко, той се върна към действителността и остави мъжа да се изправи. Данфорт зяпна капитана и захленчи, триейки сълзящите си очи с юмруци, като не преставаше да бърбори несвързано.
Капитан Лестър изхриптя:
— Ще те накажа за това, Данфорт! Марш към щаба!
Данфорт изхълца за последен път. Успокои се и отправи ленива усмивка към началника си.
— Капитане — изрече той нежно, — някой казвал ли ти е какви хубави големи сини очи имаш? Виж, защо да не…
И с нищо неизразяващо лице, напълно сериозен, избълва неприлично предложение, което накара Лестър да ахне изненадано. Лицето му се наля с пурпурен гняв и той си пое отново дъх, за да се нахвърли върху него. Макарън сграбчи ръката на капитана.
— Капитане, не правете нещо, за което после ще съжалявате. Не го ли виждате, че не съзнава какво прави и какво говори?
Данфорт вече загуби интерес към тях и се отдалечи, като лениво подритваше камъчетата. Побойниците се бяха усмирили, половината от тях седяха на земята и си тананикаха, други се бяха разделили на групички от по двама-трима. Някои просто се галеха един друг с животинско увлечение и без никакви задръжки, лежейки във високата трева. Други вече бяха отишли по-далеч напълно безразборно — мъж с жена, жена с жена, мъж с мъж — към по-пряко и по-активно задоволяване. Капитан Лестър се взря изумен в тази оргия посред бял ден и се разрида.
Макарън почувства как у него се надига отвращение, което потисна предишното му съчувствие и състрадание към капитана. Разкъсваше се между замайващи, противоположни чувства: надигаща се похот, подтикваща го да се затъркаля по земята сред преплетените тела, последна искрица на съжаление към капитана — „не знае какво прави, не повече, отколкото аз знам…“, и вълна от погнуса. Изведнъж той се изправи рязко. Влудяващата го паника изтласкваше всичко останало. Избяга, препъвайки се, от празното място.
Зад него едно дългокосо момиче, почти дете, се приближи до капитана, накара го да легне на земята, прегърна главата му и го залюля като бебе, припявайки нещо тихичко на гаелски…
Юън Рос почувства първата вълна на надигащото се безумие… то го блъсна като паника… В същото време в болницата един все още омотан в бинтове пациент, който лежеше от много дни в кома, се надигна, разкъса превръзките и докато Юън и сестрата гледаха ужасени и стъписани, раздра раните си и смеейки се, издъхна в локви кръв. Сестрата хвърли огромна дамаджана със зелен сапун по умиращия. Юън отчаяно се силеше да контролира пристъпите на лудост, които заплашваха да го залеят (земята трепери в трусове, див световъртеж преобръща червата и главата му в неспирно гадене, безумни цветове кръжат пред очите му), скочи към сестрата и след кратка борба изтръгна скалпела, с който тя се опитваше да си среже китките. Стисна ръцете й, които се увиваха около него (хвърли я сега на леглото, разкъсай й дрехите…) и изтича за доктор Ди Астуриен. Избълва пред него пълната с ужас молба да заключи всички отрови, наркотици и хирургически инструменти. Издири веднага Хедър, която все още помнеше нещо за първия си пристъп. Двамата успяха да заключат повечето неща и да скрият ключа, преди болницата да обезумее…
Дълбоко в гората необичайната слънчева светлина огряваше горските ливади и цъфналите полянки. Въздухът се изпълни с цветен прашец, който слезе заедно с вятъра от високите хребети.
Насекоми бързаха от цвят на цвят, от лист на лист, птиците се събираха на двойки, правеха гнезда от топли пера. Яйцата им лежаха добре защитени в стените от кал и сламки. Те щяха да мътят на сигурно място и да се хранят със събрания нектар и сокове, докато дойде следващата топлинка. Тревите и житата пръскаха семената си, които идващият сняг щеше да оплоди и овлажни, за да покълнат.
В равнините еленоподобни животни тичаха като луди, тъпчеха се, бореха се, съвокупляваха се посред бял ден, докато вятърът, натегнал от цветен прашец, пращаше упойващата си миризма право в мозъка. Дребни космати хуманоиди сновяха като бесни из дърветата по ниските склонове, осмеляваха се да слязат на земята — някои го правеха за пръв път в живота си, — наслаждаваха се на бързо зреещите плодове, скачаха подивели по поляните, без да обръщат никакво внимание на вилнеещите животни. Поколения и хилядолетия памет в гените и мозъците им ги бяха научили, че по това време дори естествените им неприятели не можеха да издържат изморителното усилие на лова.