Над света с четирите луни се спусна нощ. Тъмното слънце залезе в странен ясен полумрак, появиха се редки звезди. Една след друга луните се заизкачваха по небето. Най-голямата сияеше във виолетово, по-бледите зелена и синя наподобяваха геми, малката блестеше като бяла перла. В сечището, където космическият кораб, чужд за този свят, лежеше огромен, странен и заплашителен, хората от Земята вдишваха странния вятър и странния цветен прашец, който той носеше с диханието си. Необикновени импулси се бореха и изригваха в мозъците им.
Отец Валънтайн и пет-шест непознати мъже от екипажа се бяха проснали в гъсталака, изтощени и задоволени.
В болницата трескавите пациенти стенеха изоставени или тичаха като обезумели из сечището и в гората, без да знаят какво търсят. Един мъж със счупен крак хукна към гората, пробяга почти два километра, преди кракът му да се огъне под него, и се строполи със смях под лунната светлина, а някакво животно с вид на тигър взе да лиже лицето му и да се умилква около него.
Джуди Ловат лежеше спокойна в стаята си и си играеше с голямото синьо украшение, окачено на верижка около врата й. През всичкото това време го бе държала скрито под дрехите си. Сега го извади. Чудатите звездовидни шарки вътре като че ли упражняваха някакво хипнотично влияние над нея. В ума й се завихриха спомени за странната смееща се лудост, която я бе обхванала преди. След малко, като че ли следвайки някакъв нечут зов, тя стана и се облече топло, като без колебание взе най-топлите дрехи на съквартирантката си. Тя се казваше Елоиза, на кораба беше офицер за свръзка. Сега седеше под едно дърво с дълги листа, вслушваше се в необикновения шум на вятъра в листата и пееше без думи. Джуди тръгна спокойно през сечището и навлезе в гората. Не знаеше къде отива, но беше сигурна, че когато стане време, ще има кой да я води. Затова тръгна по виещата се нагоре пътека, без да се отклонява, вслушана в музиката на вятъра.
Фрази, чути на друга планета, отекваха неясно в ума й, жената, която очаква своя любим демон…
„Не, не е демон — помисли си тя, — а е толкова блестящ, толкова странен и красив, за да е човек…“ Чу се как хлипа, докато вървеше, спомняйки си за музиката, трептящите ветрове и цветя и чудните, бляскави очи на съществото, което едва бе запомнила. За пристъпа на страх, който бързо се бе превърнал в очарование, а после и в щастие, усещане за близост, по-живо от всичко, изпитвано някога от нея.
Дали това беше като в старите земни легенди за пътешественика, примамен от феите, за поета, който бе извикал възхитен:
Приличаше ли на това? Или беше… И Синът на Бога погледна дъщерите на хората и видя, че бяха красиви…
Джуди бе достатъчно дисциплиниран учен, за да осъзнае, че в необикновените неща, извършени по онова време, има някаква лудост. Беше сигурна, че някои от спомените й са обагрени и променени от необикновената свръхчувствителност, в която бе изпаднала тогава. Но преживяното и сравняването му с действителността също бяха много убедителни. Ако тук има зрънце лудост, зад нея се крие нещо истинско и то е толкова истинско, колкото и осезаемото вмъкване в ума й: „Ела. Ще те водят и няма да ти навредят.“
Чу необикновен шум в листата над главата си и спря. Погледна нагоре, затаила дъх в очакване. Надеждата й бе толкова дълбока, така копнееше да види странното, незабравимо лице, че почти щеше да се разплаче, когато едно от малките червенооки чуждоземни създания, което надничаше плахо и диво надолу през листата, се спусна полека по стъблото и застана пред нея, треперещо и въпреки това доверчиво, протегнало напред ръце.
Не можеше изцяло да достигне до ума му. Знаеше, че те са далеч по-неразвити от нея, затова езиковата бариера беше сериозна. Но те все пак общуваха. Малките дървесни хора търсеха точно нея, знаеха и защо. Джуди разбираше, че съществото е изпратено за нея, че носи съобщението, което тя отчаяно мечтае да получи. Видя между дърветата други необикновени и плахи лица. В следния миг те вече осъзнаха нейната добронамереност, спуснаха се долу и я заобиколиха. Едното пъхна малка хладна ръка в дланта й, друго я накичи с ярки листа и цветя. Държаха се почтително, докато я водеха със себе си, а тя вървеше с тях, без да протестира, знаейки, че това е само прологът към истинската среща, за която копнее.