Някъде високо в повредения кораб изтрещя експлозия. Земята се разтърси и ехото се разля из гората, подплашвайки птиците от дърветата. Те излетяха като облак, който за миг засенчи слънцето, но никой от земните хора на сечището не чу нищо…
Мори лежеше изтегнат в цял ръст на меката разорана земя в сектора с градините и слушаше с дълбоко вътрешно познание как тихо се развиват растенията, засети в почвата. В тези разширяващи се мигове му се струваше, че може да чуе как растат тревата и листата, как някои от чуждите тук растения се оплакват, хлипат, умират, а други набират сили и се променят. Вътрешните им клетки се преобразяват, понеже трябва да се приспособят и да оцелеят. Не можеше да изрази с думи нито едно от тези неща и тъй като беше практик и материалист, никога нямаше съзнателно да повярва в извънсетивното възприятие. Но той не се и опитваше да осъзнава или да вярва, когато странното мигновено безумие стимулираше неизползваните центрове в мозъка му. Просто знаеше, приемаше знанието и съзнаваше, че то никога няма да го напусне.
Изгряващото над сечището слънце събуди отец Валънтайн. Отначало замаян и още в плен на странната свръхчувствителност, той седна и се загледа учуден в слънцето и в четирите луни, които някаква магия на светлината или на странно изострените му сетива караше да изпъкват съвсем ясно в тъмновиолетовия изгрев: зелена, виолетова, алабастровобяла и пауновосиня. След това го връхлетя споменът и той стреснато загледа натъркалялите се край него членове на екипажа, все още дълбоко спящи и изтощени. Непоносим ужас от онова, което бе направил в последните часове на мрак и животински глад, нахлу в разсъдъка му. Той бе ужасно объркан и превъзбуден, за да осъзнае дори обезумяването си.
Един от мъжете имаше нож на колана си. Дребният свещеник с обляно в сълзи лице го измъкна и започна, съвършено сериозен, да изтребва всички свидетели на своя грях, изричайки тихичко формулите на опрощението, докато гледаше как тече кръвта…
„Вятърът беше“ — помисли си Макарън. Хедър е права, има нещо във вятъра. Някакво вещество, пренасяно чрез въздуха, праха или цветния прашец, което причинява лудост и ни побърква. Беше го изпитал преди и вече знаеше какво се случва. Това му помогна, докато се бореше с пристъпите на внезапна паника или еуфория, за да заключи оръжията и боеприпасите, както и отровите в химическата лаборатория. Знаеше, че Юън и Хедър правят същото в болницата, доколкото могат. Но все още беше изплашен от събитията през последното денонощие. Когато падна нощта, той разбра, че един ненапълно полудял човек не може да се справи сам с двеста съвсем полудели мъже и жени. Просто се скри в гората, отчаяно залавяйки се за проблясъците здрав разсъдък в борбата срещу приливите на лудост, които напираха у него. Проклета планета! Проклет свят с тези ветрове на лудостта, които изпълзяват като призраци от надвисналите върхове! Опустошаваща лудост, която засяга еднакво хора и животни. Разстройваща, всепоглъщаща. Призрачен вятър на лудост и ужас!
„Капитанът е прав. Трябва да напуснем този свят. Никой не може да оцелее тук, нищо човешко, прекалено сме уязвими…“
Обхвана го отчаяна тревога за Камила. Къде беше отишла тя в тази безумна нощ на насилия, убийства, безконтролен панически страх, дивашки битки и разрушения? Напразно се опитваше да я намери, макар че осъзнавайки изострянето на сетивата си, се бе помъчил да „слуша“ по този странен начин, който в планината му позволи безпогрешно да я открие сред виелицата. Но самият му страх действаше като радиошум, смущаващ чувствителен приемник. Усещаше я, но къде? Скрила ли се е, както той се бе скрил, след като разбра безнадеждността на търсенето си? Да не би и тя да се опитва да избяга от лудостта на другите? Поддала ли се е на съблазънта и на чуждата дива чувствена еуфория? Не е ли просто сред някоя от групичките, които лудо се забавляват, безразлични към всичко останало? Мисленето причиняваше болка на Макарън, но то беше най-сигурната алтернатива. Единствената поносима алтернатива. Иначе тревогата, че може да се е натъкнала на хора от екипажа, които лудостта е подтикнала към убийства, преди още оръжията да са били надеждно заключени, страхът, че е изтичала в гората в пристъп на паника и там е била разкъсана или нападната от някое животно, всичко това щеше да го накара съвсем да обезумее.