Главата му бучеше. Вървеше, олюлявайки се, през сечището. В гъсталака близо до потока видя неподвижни тела. Не различаваше дали са мъртви, ранени или преситени. Един бърз поглед го увери, че Камила не е там. Продължи нататък. Земята като че ли се люлееше под краката му и трябваше ужасно да внимава да не се блъсне в дърветата, търсейки… търсейки… Сепна се, осъзна какво е тръгнал да търси и продължи унило нататък.
Нямаше я в сградата за почивка. Там хората от новохебридската комуна спяха изтощени или безцелно подрънкваха на музикалните си инструменти. Не беше в болницата, макар че бялата хартиена пряспа на пода свидетелстваше, че някой е вилнял сред медицинските записки… Наведи се, вземи шепа накъсана хартия, пусни я между пръстите си като падащ сняг, остави я да се вихри във въздуха… Макарън не разбра колко време е стоял така, вслушан във вятъра и загледан в танцуващите облаци, преди отново да го залее вълната на надигащата се лудост — като прилив, който се плъзва и засмуква пясъка от брега. Но когато се съвзе и изпаднал в паника, започна да претърсва за Камила всеки ъгъл и полянка, бягащите облаци засенчиха слънцето и духна леден вятър.
Накрая влезе в палатката с компютрите — вътре беше тъмно. „Какво е станало с лампите! Да не би експлозията да ги е извадила от строя? И цялото захранване от кораба?“ Отначало Макарън помисли, че е празна. Но след това, когато очите му свикнаха с мижавата светлина, различи силуети в далечния ъгъл: капитан Лестър и — да! — Камила, която бе коленичила до него и държеше ръката му.
В този миг за него бе съвсем естествено да чува мислите на капитана. „Защо никога преди наистина не съм те виждал, Камила?“ Макарън бе смаян. Миниатюрната все още неполудяла част от мозъка му се засрами от прилива на първична емоция, която го връхлетя. В него се надигна ярост: „Тази жена е моя!“
Тръгна към тях с твърда стъпка, усещайки как гърлото му се свива и зъбите му се оголват, как гласът му реве без думи. Капитан Лестър скочи и го пресрещна. С изострените си сетива Макарън отново разбра: капитанът прави грешка…
„Още един луд, трябва да пазя Камила от него, поне към нея мога да изпълня дълга спрямо екипажа си…“ Свързаната мисъл се замъгли от пристъп на ярост и желание. Това подлуди Макарън. Лестър се сви и скочи срещу него, двамата мъже паднаха вкопчени на земята, ревейки един срещу друг в първична схватка. Макарън надделя и за миг зърна как Камила спокойно се обляга на стената. Но очите й бяха разширени и тревожни. Той знаеше, че тя се вълнува от вида на биещите се мъже, че ще приеме — пасивно, с безразличие — онзи, който излезе победител в битката…
Прилив на трезва мисъл сепна Макарън. Той се откъсна от капитана, опитвайки се да стане. Каза с тих, настойчив глас:
— Сър, това е идиотско. Ако се борите с тези пристъпи, можете да се спасите. Опитайте се да ги надвиете, опитайте се да не полудявате…
Но Лестър се претърколи, изправи се на крака, като ръмжеше яростно, с пяна на уста и с разфокусирани, безумни очи. Наведе глава и нападна Макарън с пълна сила. Тогава Рафи с напълно ясна глава отстъпи назад, каза натъжено: „Много съжалявам, сър“, и с добре премерен удар в брадичката просна полуделия мъж в безсъзнание на пода.
Застана над него и го загледа. Усещаше как гневът му се оттича като вода. После се приближи до Камила и коленичи до нея. Тя го погледна и му се усмихна. Изведнъж, макар вече да бе престанал да се надява, те отново установиха телепатична връзка. Той я попита нежно:
— Защо не ми каза, че си бременна, Камила? Щях да се разтревожа, но това щеше да ме направи много щастлив.
„Не знам. Отначало се изплаших, не можех да го приема, това щеше много да промени живота ми.“
„Но сега нямаш нищо против?“
Тя изрече на глас:
— Не точно в този момент. Нямам нищо против, но сега нещата са толкова различни. Може пак да се променя.
— Значи не е илюзия — рече почти нечуто Макарън, — ние наистина четем мислите си.
— Така е — произнесе тя все още със спокойната си усмивка, — ти не знаеше ли?
Разбира се, помисли Макарън, затова ветровете носят лудост.
Примитивните хора на Земята сигурно са притежавали извънсетивно възприятие, цялата гама от психически сили, резервна система за оцеляване. Това обясняваше не само упоритата вяра в тях независимо от минималните доказателства, но и оцеляването в случаи, за които чистата наука нямаше отговор. Примитивният човек, крехкото същество, не би оцелял, ако нямаше способността да знае (зрението му е по-слабо от това на птиците, слухът му е една десета от този на кучето или хищника) къде да намери храна, вода, подслон, как да избягва естествените си неприятели. Но докато той развива цивилизацията и техниката, тези неизползвани сили биват изгубени. Човекът, който ходи малко, губи способността си да тича и да се катери. Мускулите ги има и могат да бъдат развити, както знае всеки атлет и цирков изпълнител. Човек, който разчита на бележниците си, загубва способността на старите бардове да помни безкрайно дълги епопеи и родословия. Но през всичките тези хилядолетия старите сили на извънсетивното възприятие лежат заспали в гените и хромозомите, в мозъка му, а някакъв странен вятър (цветен прашец? прах? вирус?) отново ги е стимулирал.