Тя тръгна през сечището под проливния дъжд, вече примесен с тежък мокър сняг. „Надявам се някой да намери някакви животни с козина — помисли Камила — дрехите от Земята няма да издържат на тукашната зима.“ Тази мисъл се появи съвсем естествено в подсъзнанието й, докато влизаше в затъмнената палатка.
— Къде бяхте, лейтенант? — каза капитанът с неуверен глас. — Имам необичайното чувство, че ви дължа някакво извинение, но не си спомням много.
Тя огледа палатката, преценявайки бързо щетите.
— Глупаво е да ме наричате сега лейтенант, казвахте ми Камила, преди… преди да се приземим тук.
— Къде са всички, Камила? Предполагам, че е същото, което ви се е случило в планините?
— И аз така мисля. Струва ми се, още много време ще има да разплитаме последиците — тя потръпна. — Опасявам се, капитане — каза Камила със странна усмивчица, — че дори не знам името ви.
— Хари — изрече разсеяно капитан Лестър, загледан в компютъра. Внезапно Камила с остър вик се спусна натам.
Намери една свещ от смола, предназначена за осветление, запали я и я вдигна, за да разгледа конзолата.
Основните банки с натрупана информация бяха защитени с пластини, за да се предпазят от прах, повреди, случайно изтриване или фалшифициране. Тя взе някакъв инструмент и започна с трескава бързина да ги развинтва. Заинтересуван от тревожния й вид, капитанът се приближи и предложи:
— Аз ще ти светя.
Щом той взе свещта, тя заработи по-бързо и изсъска:
— Някой е пипал пластините, капитане. Това не ми харесва…
Предпазната пластина поддаде. Тя застина, ужасена и смутена, с бавно побеляващо лице и отпуснати ръце.
— Досещате се какво е станало — пророни тя, а гласът й едва излизаше от гърлото. — Компютърът. Поне половината програми, а може би и повече, са били унищожени. Изтрити. А без компютъра…
— Без компютъра — продължи бавно капитан Лестър — корабът не е нищо повече от няколко хиляди тона метални отпадъци и боклук. Свършени сме, Камила. В безизходица сме.
10
Високо в горите, в плътно закрит заслон от преплетени листа и клони, под тихо капещия отвън дъжд Джуди си почиваше на малък подиум, покрит с мека плетена тъкан, и почти без думи разбираше онова, което се опитваше да й каже красивият чуждопланетец със сребристи очи.
„Лудостта се вселява и в нас и аз много съжалявам, че по този начин се намесих в живота на твоите хора. Някога, в отдавна загубената история, нашият народ също е пътувал между звездите, както и вие. Може би дори всички хора са от една кръв, далеч в началото на времето. Вероятно и вашите хора са наши малки братя, както косматите същества по дърветата. Наистина така изглежда, щом ти и аз се срещнахме в лудостта на ветровете и сега ти носиш това дете. Не че съжалявам, не, никак…“
Леко като от перце докосване по ръката, нищо повече, но Джуди усети, че никога не е познавала нещо толкова нежно като тъжните очи на чуждопланетеца. „Сега, вече без лудостта в кръвта ми, аз изпитвам само дълбока тъга за теб, малка моя. Никоя от нашите не бихме оставили да носи дете в самота, но ти трябва да се върнеш при своя народ, не можем да се грижим за теб. Не ще понесеш студа на нашите обиталища дори в разгара на лятото, а през зимата сигурно ще умреш, детето ми.“
Джуди беше едно отчаяно ридание: „Няма ли повече да те видя?“
„Мога да достигна до теб така ясно само в такива времена — доплува отговорът, — макар че умът ти е по-отворен за мен, отколкото преди, а умовете на твоите хора почти винаги са като притворени врати. Най-мъдро ще е сега да те оставя да си идеш, защото никога не бива да си спомняш за времето на лудост. И все пак… — дълго мълчание и дълбока въздишка. — Не мога, не мога, как да те оставя да си идеш и никога да не разбера…“
Необикновеният чуждопланетец посегна, докосна украшението, което висеше на тънка верижка на шията й, приближи го до очите си. „Използваме ги… понякога… за да се упражняват децата ни. Но като възрастни нямаме нужда от тях. Това беше подарък за теб от любов, лудост може би, неразумна постъпка, така сигурно биха казали родителите ми. И все пак ако умът ти е достатъчно отворен, за да се справяш с украшението, навярно понякога ще мога да те достигна и да зная, че с теб и с детето всичко е наред.“
Тя погледна за миг украшението. Синьо като звезден сапфир, с малки искрици вътре. После вдигна очи и отново изгледа с тъга чуждопланетното същество. По-висок от хората, с големи бледосиви очи, почти сребристи, със светла кожа и нежни черти, с дълги фини пръсти и боси крака дори в непоносимия студ. С дълга, почти безцветна коса, развяваща се като безплътна коприна над раменете му. Странен и чудноват и въпреки това красив, с красота, която поразяваше жената като болка. Неизмеримо нежно и тъжно чуждопланетецът посегна към нея и я притисна съвсем за кратко към деликатното си тяло, а тя усети, че това е нещо рядко, нещо необикновено, отстъпка пред нейното отчаяние и самотност. Наистина. Телепатичните раси нямат нужда от показни действия.