„Сега трябва да си тръгнеш, бедничката ми. Ще те заведа до края на гората, а малкият народ ще те поеме оттам. (Страхувам се от твоя народ, те са толкова яростни и умовете ви… умовете ви са затворени…)“
Джуди гледаше чуждопланетеца, а мъката от раздялата й пречеше да възприеме страха и тревогата на другия.
— Разбирам — прошепна тя високо и измъченото му лице се поотпусна.
„Ще те видя ли отново?“
„Имаме много възможности — и за добро, и за лошо, дете. Само времето знае, аз не смея да ти обещая.“ С леко докосване той я загърна в подплатеното с кожа наметало, с което по-рано я беше обвил. Тя кимна, мъчейки се да сдържи сълзите си, и едва когато той изчезна в гората, Джуди с плач последва дребното космато същество, дошло да я води по непознатите пътеки.
— Логично е заподозреният да сте вие — каза сурово капитан Лестър. — Никога не сте скривал, че не искате да напуснете тази планета, а саботажът на компютъра означава, че ще стане каквото вие искате и че никога няма да можем да си тръгнем оттук.
— Не, капитане, абсолютно грешите — Мори го погледна право в очите. — Отдавна съм наясно, че няма да успеем да си идем от тази планета. Дойде ми на ум по време на… как да го нарека? Масовото полудяване? Да, по време на масовото полудяване ми дойде на ум, че може би ще е добре, ако компютърът престане да функционира. Това ще ви накара да спрете да твърдите, че можем да поправим кораба…
— Не твърдях… — изрече капитанът с леден тон.
— Няма значение как ще го наречем — вдигна рамене Мори. — Добре, да ви накарам да спрете да се самозалъгвате по този въпрос и да се заемете със сериозната работа по оцеляването. Но не съм го направил. За да бъда честен — можех да го направя, ако се бях сетил. Но нямам никаква представа от компютри, дори не знам как се включват. Следователно не бих могъл да зная и как да го изключа. Предполагам, че бих могъл да го взривя — помня, че чух експлозия, — но всъщност, когато я чух, лежах в градината и… — той изведнъж се засмя притеснено — и си прекарвах времето, разговаряйки с някакви кълнове зеле или нещо такова.
Лестър го погледна със свити вежди:
— Никой не е взривил компютъра, нито го е изключвал. Просто програмите са били изтрити. Това го може всеки грамотен човек.
— Всеки грамотен човек, който познава космическите кораби — отвърна Мори. — Капитане, не знам как да ви убедя, но аз съм еколог, не съм техничар. Дори не мога да направя и една компютърна програма. Но ако не е повреден, тогава за какво е тоя шум? Не може ли да се препрограмира или както му казвате? Тия записи или програми… толкова ли са незаменими?
Внезапно Лестър се убеди. Мори не знаеше. И рече сухо:
— За ваше сведение компютърът съдържаше почти половината от пълните знания на човечеството по физика и астрономия. Дори да имах в екипажа си петдесет академици от Кралския колеж по астрономия в Единбърг, пак щяха да им трябват трийсет години, за да препрограмират само навигационните данни. Не става дума дори за медицинските програми, още не сме ги проверявали, нито пък за материалите от корабната библиотека. Като се вземе предвид всичко, саботирането на компютъра е по-грозен акт на човешки вандализъм, отколкото изгарянето на Александрийската библиотека.
— Е, само мога да повторя, че не съм го извършил аз и че не знам кой го е направил. Потърсете сред екипажа си, сред хората с технически познания. — Мори се изсмя сухо и невесело. — И някой, който достатъчно дълго си е запазил разсъдъка. Медиците разбраха ли вече какво ни се е случило?
— Най-смисленото предположение, което чух досега — вдигна рамене Лестър, — е, че цветен прашец, пренасян по въздуха, съдържал силен халюциноген. Все още не са го идентифицирали, но може би и това ще стане, когато нещата в болницата се оправят.
Мори поклати глава. Знаеше, че капитанът вече му вярва, а честно казано, повреждането на компютъра никак не му харесваше. Докато всичките усилия на Лестър бяха насочени към опитите да продължи поправката на кораба, нямаше особена вероятност да помага на Мори в стремежа му да осигури оцеляването на колонията. Сега, когато капитанът бе лишен от кораба си, като че ли щеше да погледне по-сериозно на овладяването на непознатия свят. За пръв път Мори осъзна старата шега по повод космическия флот: „Не можеш да пенсионираш космически капитан, трябва го застреляш.“