Капитанът почервеня в изблик на бавно надигащ се гняв и заяви:
— Не искам потомците ми да живеят в пещери и да ровят земята, за да изкарват що-годе прехраната си. Искам да знаят от какъв свят идваме.
Мори не отговори веднага. Накрая отвори уста, за да изрече:
— Питам те сериозно… не отговаряй, не съм пазител на съвестта ти, но си помисли… Няма ли да е по-добре да оставим нашите потомци да развият технология, естествена за този свят? А не да ги осъждаме на танталови мъки със знания за технология, която може да унищожи планетата?
— Разчитам потомците ми да имат здрав разум — отсече Лестър.
— Тогава продължавай и програмирай всичко това в компютъра, ако искаш. — Мори вдигна рамене. — Може би ще проявят предостатъчно здрав разум, за да не го използват.
Лестър тръгна към вратата, но попита през рамо:
— Мога ли да си върна помощничката? Или Камила Дел Рей е определена за нещо наистина важно, например готвене или шиене на пердета за болницата?
Мори поклати отрицателно глава.
— Можеш да си я вземеш, щом излезе от болницата. Тя е вписана в регистрите като бременна, за да й се дава само лека работа, затова смятах да я помоля да напише някои елементарни текстове по математика. Но компютърът не е уморителен, така че ако иска да се върне, не възразявам.
Той заби поглед в хартиите, разхвърляни по бюрото му, и Хари Лестър, бивш капитан на космически кораб, разбра, че на практика го отпращат да си върви.
13
Юън Рос се замисли над генетичните картони и неуверено вдигна очи към Джудит Ловат:
— Повярвай ми, Джуди. Не искам да те притеснявам, но това ще направи регистрирането много по-лесно. Кой е бащата?
— Не ми повярва, когато ти го казах преди — отсече Джуди, — така че щом знаеш отговора по-добре от мен, пиши каквото искаш.
— Не знам какво да ти отговоря. Не си спомням да съм бил с теб, но ако кажеш, че съм бил аз…
Тя упорито завъртя глава и той въздъхна.
— Пак тази история с чуждопланетеца. Не разбираш ли колко е фантастична? Колко не е за вярване? Да не искаш да докажеш, че местната раса е достатъчно хуманоидна, за да се съчетава с жените ни?… Все пак нали не се шегуваш, Джуди?
— Не доказвам нищо, Юън. Не съм генетик, просто съм специалист по хранене. Казах ти какво се случи.
— Докато не си била с всичкия си. На два пъти.
— Юън — Хедър докосна ръката му, — Джуди не лъже. Казва ни истината… което вярва, че е истина. Не се ядосвай.
— Само че, по дяволите, това, в което вярва, не е никакво доказателство — въздъхна Юън и вдигна рамене. — Добре, Джуди, нека е по твоему. Но трябва да е бил Маклауд… или Сабал. Или аз. Каквото и да мислиш, че си спомняш, така трябва да е било.
— Щом така казваш, значи наистина ще да е било така.
Джуди стана тихо и си тръгна, знаейки, без да е необходимо да поглежда, какво е записал Юън: „Баща неизвестен; възможни: Маклауд Луис; Сабал, Марко; Рос, Юън.“
Докато вратата се затваряше, Хедър каза тихо:
— Скъпи, беше малко суров с нея.
— По принцип смятам, че на такъв жесток свят няма място за фантазии. По дяволите, Хедър, учили са ме да спасявам живота на всяка цена… на всяка цена. А вече видях как умират хора… Оставих ги да умрат… Когато разумът ни си е на мястото, трябва да бъдем свръхразумни, за да компенсираме това! — завърши разярен младият лекар.
Хедър се замисли, мълча почти минута и накрая изрече:
— По какво съдиш, Юън? Това, което на Земята изглежда здрав разсъдък, тук може да е безумие. Нали знаеш, че шефът ни обучава женски групи за предродилни грижи и акушерство, в случай че изгубим твърде много хора тази зима и медицинският персонал не успее да се справи. Каза и че той самият не е израждал бебе, откакто е бил стажант… наистина такива неща не стават, когато си на космическа служба. Да, и едно от първите неща, които ни каза, беше следното: ако някоя жена ще пометне, не правете нищо извънредно, за да го предотвратите. Щом детето не може да бъде опазено, ако майката си почива и лежи на топло, не правете нищо друго — нито хормони, нито лекарства за плода, абсолютно нищо.
— Това звучи невероятно — възкликна Юън, — почти престъпно!
— Така каза и доктор Ди Астуриен — потвърди Хедър. — На Земята би било престъпно. Но тук опасността от помятане може да е начин природата да отстрани ембрион, който няма да е способен да се адаптира към средата… към гравитацията и така нататък. По-добре жената да пометне по-рано и отново да зачене, отколкото да се пропилеят шест месеца, за да се опази дете, което ще умре или ще израсне увредено. На Земята можем да си позволим да спасяваме такива деца — с гени на смъртоносни болести, умствено изостанали, с вродени деформации, вътреутробен инсулт и други такива. Създали сме апарати и медицински структури за неща като заместителни трансфузии, трансплантати с хормони на растежа, рехабилитация и упражнения, ако детето расте увредено. Но тук, освен ако някой ден не решим да ги изоставяме или да ги убиваме, ще е по-добре да сведем броя им до абсолютния минимум… Поне половината от увредените деца, родени на Земята, дори деветдесет процента — впрочем никой не знае, там помятането се предотвратява на всяка цена — са резултат от политиката за опазване на деца, които иначе биха умрели, грешки на природата, които тя би отстранила. В свят като този елиминирането им е абсолютно необходимо за оцеляването ни. Не можем да оставим гени на смъртоносни болести и дефекти да влязат в генетичния ни фонд. Разбираш ли какво имам предвид? Лудост в земни условия, но голи факти за оцеляване тук. Естественият подбор трябва да бъде оставен да действа, което значи никакви героични усилия да се предотврати помятане, никакви крайни мерки да се спасяват умиращи или увредени при раждане деца.