— А това какво общо има с Джуди и щурата й история за чуждопланетеца, който й е направил детето? — запита Юън.
— Значи, че трябва да се научим да мислим по нов начин… и да не отхвърляме нещата веднага само защото не ни изглеждат за вярване.
— Смяташ, че някакъв нечовекоподобен чуждопланетец… о, хайде, Хедър, за Бога!
— Кой Бог? — запита Хедър. — Всички богове, които познавам, принадлежат на Земята. Не знам кой е направил детето на Джуди. Не съм била там. Но тя е била и като липсват доказателства, ще приема нейната дума. Тя не е жена с развинтено въображение и ако казва, че някакъв чуждопланетец е дошъл и се е любил с нея, а после е открила, че е бременна, по дяволите, ще й повярвам до доказване на противното. Поне докато видя бебето. Ако е твое копие или на Сабал, на Маклауд, може би ще се усъмня, че Джуди е била с помътен разсъдък. Но при втория вятър ти действаше разумно, макар и донякъде. И Макарън действаше донякъде разумно. Явно при повторно излагане на наркотика от цветния прашец си запазваме малко контрол. Тя даде разумни обяснения какво е правила този път. Съвпадат с онова, което е правила преди. Защо поне не допуснем, че е права??
Юън зачеркна всичко, оставяйки само „Баща: неизвестен“.
— Само това може да се каже със сигурност — изрече той накрая. — Ще оставя нещата така.
Голямата сграда още служеше за трапезария, кухня и зала за почивка, макар че вече работеха и отделни кухни, построени от тежкия белезникав полупрозрачен местен камък. Група жени от новохебридската комуна, облечени в карирани вълнени поли и с топлите еднообразни палта, които бяха взели със себе си, приготвяха вечерята. Една от тях, девойка с дълга червена коса, пееше с високо сопрано:
Когато Джуди влезе, тя спря да пее.
— Доктор Ловат, всичко е готово. Казах им, че сте в болницата, така че почнахме без вас.
— Благодаря, Фиона. Кажи ми какво пееше преди малко?
— О, това е стара наша островна песен. Знаете ли гаелски? Мислех, че не… Казва се „Любовната песен на феята“ — за една фея, която се влюбила в смъртен мъж и все броди по хълмовете на Скай, питайки се защо той не се връща при нея. Но е по-хубава на гаелски.
— Ами изпей я на гаелски — предложи Джуди, — много глупаво ще е, ако тук оцелее само един език! Фиона, я ми кажи, отец Валънтайн не идва ли да се храни в общата трапезария?
— Не, носим му храната.
— Нека аз да я отнеса. Искам да говоря с него.
Фиона хвърли поглед към грубата табелка с разписание на смените, закована на стената.
— Чудя се дали изобщо ще получим постоянна работа, преди да разберем коя е бременна и коя не е? Добре, ще кажа на Елси, че вие сте я занесла. Ето там, една от онези кошнички.
Намери отец Валънтайн на гробищата, заобиколен от огромните камъни, които пренасяше за паметника. Той взе храната, извади я и я сложи на един плосък камък. Джуди приседна до него и каза тихо:
— Отче, имам нужда от помощта ви. Нали няма да ми откажете да изслушате изповедта ми?
Той бавно поклати глава.
— Вече не съм свещеник, доктор Ловат. Как, в името на всичко свято, ще имам наглостта да съдя от Божие име нечии грехове? — Усмихна се едва-едва. Беше дребен мъж на не повече от трийсет години, но сега изглеждаше посърнал и остарял. — Във всеки случай имам много време да мисля, пренасяйки камъните тук. Как мога почтено да проповядвам или да възвестявам Христовото евангелие в свят, където Той никога не е стъпвал? Ако Бог иска да спаси този свят, ще прати някого да го спаси… каквото и да значи това. — Той гребна с лъжица от купата, в която имаше месо и някакви зърна. — Вие и своя обяд ли носите? Благодаря. На теория приемам изолацията, но в действителност копнея за компанията на други хора много повече, отколкото някога съм смятал.