Думите му не позволяваха да се говори за религия, но Джуди, вътрешно объркана, не искаше да се отклони от темата.
— Оставяте ни без никаква духовна подкрепа, така ли, отче?
— Не мисля, че досега съм направил много по този въпрос — отвърна отец Валънтайн. — Чудя се дали изобщо някой свещеник го е постигнал. Разбира се, няма нужда да казвам, че ако мога да направя нещо за някого като приятел, ще го направя, това е най-малкото… И цял живот да правя това, то едва ли ще изкупи извършеното от мен, но е по-добре, отколкото само да седя, облечен в дрипи, и да си посипвам главата с пепел, бърборейки молитви за покаяние.
— Предполагам, че мога да ви разбера. Но не намеквате ли, че тук няма място за вяра или за религия, отче?
— Предпочитам да не ме наричате отче — махна той с ръка. — По-добре „братко“. Тук всички трябва да бъдем братя и сестри в нещастието. Не, не казвам това, доктор Ловат… не знам малкото ви име… Джудит… Не исках да кажа това, Джудит. Всяко човешко същество има нужда да вярва в добротата на някаква сила, която го е създала, независимо какво име й дава, има нужда и от религиозна или етическа структура. Но не смятам, че имаме нужда от тайнства или свещеници, идващи от свят, който тук е само спомен, а за нашите деца и децата на децата ни няма да бъде дори и това. Етика — да. Изкуство — да. Музика, занаяти, знание, човечност — да. Но не ритуали, които скоро ще се изродят в предразсъдъци. И в никакъв случай не и социален кодекс или сбор от съвсем произволни правила за поведение без основи в обществото, в което се намираме сега.
— Но вие щяхте да работите в църковната структура на колонията Коронида, нали?
— Навярно. Наистина не съм мислил за това. Аз съм от ордена на свети Кристофър от съзвездието Кентавър, който е създаден, за да пренесе реформираната католическа църква на звездите. Просто приех това като кауза, която си заслужава. Никога не съм се замислял истински… никаква сериозна, строга, задълбочена мисъл. Но тук, при моята купчина камъни, имам много време да мисля. — Той се усмихна. — Нищо чудно, че на Земята престъпниците обикновено са били пращани да къртят камъни. Това създава работа за ръцете, а времето ти остава изцяло свободно, за да мислиш.
Джуди изрече замислено, без да бърза:
— Значи смятате, че етиката на поведението е безусловна, така ли? Има ли в нея нещо категорично и божествено предопределено?
— Как би могло да има? Джуди, знаете какво направих аз. Ако не бях възпитан с представата, че някои неща сами по себе си и по своята природа са достатъчни, за да ме пратят в ада, тогава, когато се събудих след вятъра, бих могъл да живея с моя грях. Сигурно щях да се засрамя, да се разстроя, дори щеше да ми се повдига, но нямаше да бъда убеден дълбоко в съзнанието си, че никой от нас не заслужава да остане жив след това. В семинарията нямаше оттенъци на правото и кривото, имаше само добродетел и грях, нищо по средата. В лудостта ми убийствата не ме тревожеха, защото в семинарията ме бяха учили, че развратът е смъртен грях, заради който ще отида в ада, така че как може убийството да е нещо по-лошо? Можеш да отидеш в ада само веднъж, а аз вече бях прокълнат. Една рационална етика щеше да твърди, че каквото и да сме направили през онази нощ на лудост аз и ония нещастници от екипажа — Господ да успокои душите им! — то е навредило само на нашето достойнство и на чувството ни за приличие, ако това има значение. Беше на километри, на галактики далеч от убийството.
— Не съм теолог, от… Валънтайн — изрече Джуди, — но може ли някой да извърши смъртен грях в състояние на абсолютна лудост?
— Повярвай ми, минах през това, че и оттатък. Не е никакво утешение да зная, че ако можех да изтичам при своя изповедник и да получа опрощението му за всичко, което съм извършил в състояние на лудост — грозни неща по нечии принципи, но съвсем безвредни, — сигурно нямаше да убия тези нещастници. Навярно има нещо сбъркано в системата, според която можеш да поемаш и да снемаш вината като палто. Колкото до лудостта — в нея не може да се прояви нищо, което вече не е съществувало. Започвам да разбирам: аз не можах да понеса не съзнанието, че в лудостта си съм извършил забранени неща с онези мъже. А осъзнаването, че съм ги извършил с радост и готовност и не съм смятал, че те са извънредно грешни. Винаги като видех тези мъже, щях да си спомням за времето, когато умовете ни бяха съвършено открити един за друг и ние познавахме взаимно душите, телата и сърцата си в най-всеобхватната любов и взаимност, която някога човешко същество може да изпита. Разбрах, че никога няма да мога да го скрия, затова хванах джобното ножче и започнах да се крия от себе си. — Той се усмихна горчиво, страховита мъртвешка усмивка. — Джудит, Джудит, прости ми, ти дойде да ме молиш за помощ, искаше да изслушам изповедта ти, а пък изслуша моята.