Тя каза с огромна нежност:
— Ако е така, значи всички трябва да сме свещеници един за друг, поне да се изслушваме и да си помагаме колкото можем.
Спомни си една от фразите му и я повтори на глас:
— Умовете ни бяха съвършено открити един за друг… най-всеобхватната любов и взаимност, която някога човешко същество може да изпита. Да, това направи с нас този свят. В различна степен, но с всички ни по един или друг начин. Така каза и той…
И бавно, търсейки думи, тя му разказа за чуждопланетеца, за първата им среща в гората, как беше пратил за нея по време на вятъра, странните неща, които й бе казал без думи.
— Той ми каза… умовете на нашите хора са като притворени врати. Но ние се разбирахме един друг може би по-скоро защото имаше това… тази всеобхватна взаимност. Но никой не ми вярва! — И тя се разплака отчаяна. — Мислят, че съм луда или че лъжа!
— Има ли значение какво мислят? — произнесе полека свещеникът. — С тяхното неверие ти може би го пазиш. Казваш, че той се страхувал от нас… от нашите хора… и ако те са мирен народ, не се учудвам. Една телепатична раса, която се настрои на нашите вълни по време на призрачния вятър, навярно ще реши, че сме ужасни насилници, страшен народ. До голяма степен ще бъдат прави, макар че имаме и друга страна. Но ако хората повярват в твоя… как го нарече Фиона?… неземен любовник, може да тръгнат да търсят неговия народ и последиците може никак да не са добри. — Той се усмихна. — Нашата раса има твърде лоша репутация, щом се срещне с други култури, които според нея са низши. Ако обичаш бащата на детето си, Джуди, нека продължат да не ти вярват.
— Завинаги ли?
— Докато се налага. Тази планета вече ни променя, може би някой ден нашите и техните деца ще успеят да се съберат без сътресения, но трябва да почакаме и да видим.
Джуди подръпна верижката около врата си и той запита:
— Не носеше ли кръст?
— Да, но го свалих, простете ми.
— Защо? Тук той не означава нищо. А това какво е?
Беше синьо камъче, блестящо, с малки сребристи фигурки, които се движеха вътре в него.
— Той каза, че използвали тези неща, за да се учат децата им, и ако се науча да владея украшението, ще мога да достигам до него… да му съобщавам, че аз и детето сме добре.
— Може ли да го видя?
Валънтайн посегна към украшението, но тя трепна и се отдръпна назад.
— Не мога да го обясня. Не разбирам. Но когато някой друг го докосне, то… боли, все едно е част от мен — смотолеви тя. — Мислите ли, че съм луда?
Мъжът поклати глава.
— Какво е лудостта? — изрече той. — Украшение, което подпомага телепатията… Може би има някои особени свойства, които резонират с електрическите сигнали, пращани от мозъка… Телепатията не съществува просто така, сигурно има някаква естествена основа на явлението. Може би украшението е настроено към онова нещо в твоя мозък, което те прави да си ти. Поне виждам, че е нещо реално. Ти вече свърза ли се с него?
— Понякога ми се струва — призна Джуди, като едва намираше думи. — Все едно чуваш нечий глас и разпознаваш чий е по звука… не, не е точно така, но се случва. Чувствам… много за кратко, но е напълно истинско… сякаш той застава до мен, докосва ме и след това всичко изчезва. Един миг сигурност, един миг… любов и после изчезва. Имам странното усещане, че това е само началото, че ще дойде ден, когато ще узная и друго за него…
Той я гледаше как прибира украшението под дрехата си. И каза:
— Ако бях на твое място, щях да пазя тайната за известно време. Планетата ни променя всички, но може би не достатъчно бързо. Учените сигурно ще искат да изследват украшението, да го обработват, може би дори да ти го отнемат, да експериментират с него, да го унищожат, за да видят как действа. Ще те питат и разпитват безкрай, ще те подлагат на тестове, за да разберат дали не лъжеш или халюцинираш. Пази го в тайна, Джудит. Използвай го така, както той ти е казал. Може да дойде ден, когато ще е важно да знаеш как действа… как трябва да действа, а не как учените искат да го накарат да действа.