Той стана и изтърси трохите от дрехата си.
— Трябва да се връщам при камъните.
Тя се надигна на пръсти и го целуна по бузата.
— Благодаря — каза нежно, — много ми помогна.
Мъжът докосна лицето й.
— Радвам се. Това е само… началото. Дълъг път назад, но това е само начало. Бог да те благослови, Джуди.
Гледаше я как се отдалечава и една странна, почти богохулна мисъл мина през ума му: „Сигурен ли съм, че Бог не праща тук един Младенец… странен Младенец, не съвсем човек… на този странен свят?“ Пропъди мисълта, но друга го накара да простене от объркани спомени и тревога: „Сигурен ли съм, че Младенецът, когото съм обожавал през всичките тези години, не е плод на такъв необикновен съюз?“
— Смешно — каза той на глас и отново се приведе над самоналоженото си наказание.
14
— Никога не съм си представяла, че ще се моля за лошо време — Камила затвори платнището на малката палатка с компютъра, където сега бяха с Хари Лестър. — Мислих за това. Не можем ли да изчислим точната продължителност на годината на тази планета с данните, които имаме — за дължината на дните, за отклонението на слънцето и така нататък?
— Това е достатъчно елементарно — отговори Лестър. — Направи си програмата и я пусни. Може би ще разберем колко дълго лято и колко дълга зима да очакваме.
Тя тръгна към пулта. Бременността й започваше да личи, макар че беше още слаба и стройна.
— Успях да спася почти цялата информация за двигателите „материя-антиматерия“ — похвали се той. — Някой ден… Мори вчера ми каза, че от парната машина до звездите няма и триста години. Някой ден потомците ни ще могат да се върнат на Земята, Камила.
— Стига да искат да се върнат — уточни тя и седна пред бюрото.
— Съмняваш ли се? — изгледа я той недоумяващо.
— В нищо не се съмнявам. Просто не се мъча да предположа какво ще искат да направят моите пра-пра-пра-пра… о, да му се не види, деветото поколение след мен. В края на краищата, на Земята са живели поколения наред, без дори през ум да им мине да изобретяват неща, които са можели да изобретят много лесно по всяко време, след като са се научили да добиват желязо. Ти наистина ли смяташ, че Земята щеше да тръгне да завладява Космоса, ако не беше пренаселеността и замърсяването? По-важни са социалните фактори.
— А ако Мори постигне своето, потомците ни ще бъдат варвари. Само че докато имаме компютъра и докато е здрав, ще имаме знанието. После те ще могат да го използват, когато почувстват необходимост.
— Ако бъде запазен — уточни тя, вдигайки рамене. — През последните няколко месеца никак не съм сигурна, че онова, с което дойдохме тук, ще надживее нашето поколение.
Лестър направи усилие да си напомни: „Тя е бременна, затова години наред се смяташе, че жените не стават за учени, бременните жени все си въобразяват.“ Гледаше я как изписва бързо знаци на сложния компютърен език.
— Защо искаш да разбереш колко е дълга годината?
„Глупав въпрос“ — помисли девойката, после се сети, че е израснал на космическа станция и времето за него не означава нищо. Съмняваше се дали той изобщо разбира връзката между времето и климата за валежите и оцеляването. Обясни му простичко:
— Първо, искаме да узнаем колко е дълъг сезонът на растежа и да разберем кога можем да събираме реколтата. По-лесно е от метода на пробите и грешките. Ако бяхме колонизирали тази планета по обикновения начин, щяха да се извършват няколкогодишни наблюдения на сезоните. Освен това Фиона и Джуди и… и ние, останалите, искаме да разберем кога ще се родят децата ни и какъв ще е климатът тогава. Аз няма сама да правя дрехи за детето си, но все някой ще ги прави… и трябва да се знае колко студ пропускат!
— Ти вече планове ли кроиш? — полюбопитства той. — Имаш шанс едно към едно да го износиш и пак толкова да не умре след това.
— Не знам. Някак си никога не съм се съмнявала, че моето ще е едно от онези, които ще оживеят. Може би предчувствие. Или извънсетивно възприятие — изрече тя бавно, премисляйки. — Имах чувството, че Рут Фонтана ще пометне, и така стана.
— Никак не е приятна тая дарба — вдигна той рамене.
— Не е, но не мога да се отърва от нея — каза Камила простичко. — А това май помага на Мори и на другите при жътвата. Да не говорим за кладенеца, който Хедър им помогна да изкопаят. Очевидно са съживени латентни човешки способности, няма нищо странно. Както и да е, май се научихме да живеем с тези неща.
— Когато бях студент, всички безусловно познати факти за извънсетивното възприятие бяха вкарани в компютър и отговорът беше, че вероятността да има такова нещо е едно към хиляда… И крайно малкото случаи, които не са тотално и убедително опровергани, се дължат на грешка на изследователя, а не на човешкото извънсетивно възприятие.