— Чудесно е да се знае, че гъбата може да се култивира — рече Фрейзър и започна грижливо да записва в бележника си точни данни за вида на дърветата, на които растяха гъбите, разстоянието между тях и дължината на редовете.
— Виж! Прилича ми на проста напоителна система — отвежда водата настрани от мястото, където расте гъбата, и я насочва право към корените на дървото!
Когато навлязоха навътре сред хълмовете, а мястото на „фермата“ беше вече внимателно нанесено на картата на Джанис, Макарън се улови, че мисли за чуждопланетците. Примитивни са, но какъв друг тип общество наистина е възможен в подобен свят? Интелигентността им може да се сравнява с тази на повечето хора, ако се съди по сложността на приспособленията им.
„Капитанът говори за връщане към дивачеството. Но подозирам, че не можем да се върнем, дори да искаме. Най-напред ние сме елитна група, половината от нас имат висши степени на образование, останалите са минали през подборните тестове за колонисти. Идваме със знания, които сме натрупали в продължение на милиони години еволюция и няколко столетия форсирана технология, пришпорена от един свръхнаселен и замърсен свят. Може би няма да сме способни да присадим тук нашата култура като цяло, тази планета няма да го понесе, а ако се опитаме да го направим, ще е равносилно на самоубийство. Но няма защо да се тревожим, че ще изпаднем в примитивизъм. Каквото и да направим с този свят, крайният резултат, както подозирам, поне няма да е под равнището на онова, което сме постигнали на Земята. Човешкият ум, винаги се стреми да оползотвори възможно най-добре всичко, което открие. Няма да е същото… може би след няколко поколения и аз не бих могъл да го свържа със земната култура. Но хората не могат да бъдат нещо друго освен хора, разумът никога не функционира под равнището си.“
Тези дребни чуждопланетци са се развили съобразно нуждите на този свят. Горски народ, окосмени (Макарън потръпна под ледения дъждец в лятната нощ, прииска му се да имаше козина) и живеят в симбиоза с гората. Но доколкото можеше да прецени, постройките им показваха високо равнище на изтънченост и адаптивност.
Как ги беше нарекла Джуди? Малките братя, които не са мъдри. Ами другите чуждопланетци? Тази планета, както изглежда, бе отгледала цели две разумни раси и те навярно съжителстваха по някакъв начин. Това беше добър знак и за човечеството, и за тях. Но чуждопланетецът на Джуди — познаваха го само под това име и дори сега той се съмняваше дали съществуват други — сигурно е достатъчно човекоподобен, за да направи дете на земна жена, а тази мисъл го накара да се почувства необичайно развълнуван.
На четиринадесетия ден от пътуването достигнаха най-ниските склонове на големия ледник, който Камила беше нарекла Стената около света. Той стърчеше над тях, закривайки половината небе. Макарън разбираше, че е недостъпен за катерене дори при толкова много кислород във въздуха. Отвъд тези склонове нямаше нищо освен гол лед и скали, шибани от неспирния мразовит вятър. Нямаше да спечелят нищо, ако отидеха там. Но дори след като експедицията на Макарън обърна гръб на гигантския планински масив, умът му отхвърляше думата „недостъпен“. Помисли си: „Не, нищо не е невъзможно. Сега не можем да го изкачим. И докато съм жив, сигурно няма да можем. Навярно не по-рано от десет, двайсет години. Против човешката природа е да се примирява с такива ограничения. Някой ден или аз ще дойда и ще се изкача, или децата ми ще го направят. Или техните деца.“
— Стигаме дотук, като вървим в едната посока — обобщи доктор Фрейзър. — Следващата експедиция трябва да тръгне в друга посока. Насам е гора и само гора.
— Е, и горите ще са ни от полза — възрази Макарън. — Нищо чудно в другата посока да има пустиня. Или океан. Или, отде да знаем, плодородни долини и може би градове. Времето ще покаже.
Съветваше се с картите, които правеха, със задоволство гледаше запълнените части, но разбираше, че цял живот ще ги допълва. Нощта ги свари на лагер в самото подножие на ледника. Макарън се събуди призори, навярно защото мекият, гъст среднощен сняг бе спрял. Излезе навън и се взря в тъмното небе и чуждите звезди. Три от четирите луни висяха като украшения над извисяващите се планински хребети. После погледът и мисълта му се върнаха към долината. Неговите хора бяха там, а и Камила, която носеше детето му. Далеч на изток, където щеше да изгрее червеното слънце, се забелязваше леко сияние. В душата на Макарън изведнъж нахлу голямо, неизразимо задоволство.