Никога не се бе чувствал щастлив на Земята. В колонията щеше да бъде по-добре, но дори и там трябваше да се приспособява към свят, създаден от други хора, които до голяма степен не приличаха на него. Тук можеше да има дял в създаването на оригинални неща, да вае и твори това, което желае за себе си и за бъдещите си деца и за децата на техните деца. Тук го докара една трагедия и катастрофа, лудостта и смъртта ги бяха връхлетели, но Макарън съзнаваше, че е един от щастливците. Бе намерил своето собствено място и то му харесваше.
Наложи се през по-голямата част от този и следващия ден да се връщат по стъпките си от подножието на ледника под навъсеното сиво небе с надвиснали тежки облаци. Макарън, който не вярваше в хубавото време на тази планета, отново усети познатите иглички на безпокойството. Към края на втория ден заваля сняг, тежък и по-твърд от всички снегове, които беше виждал в този свят. Хората мръзнеха дори в топлите си дрехи и бързо загубиха посоката. Пейзажът се превърна в развихрено бяло безумие без цвят, форма и местоположение. Не смееха да спират, но въпреки това скоро стана ясно, че не могат да продължат през сгъстяващия се ситен прахообразен сняг. Вървяха, здраво хванати за ръце, но затъваха. Можеха да продължат само надолу. Други посоки вече нямаше. Под дърветата беше малко по-добре. Но там полумракът бе изпълнен със застрашителни звуци: виещият вятър, който се спускаше от хребетите над тях, пращенето и скърцането на клоните, което напомняше пориви на силен вятър в гигантския такелаж на плаващ кораб, чиито размери никой не посмяваше да си представи. Потърсиха подслон под някакво дърво и се помъчиха да разпънат палатката, но тя плющеше бясно под напора на бурята и на два пъти се наложи да гонят издутото платно надалеч сред снега. Едва я спасиха. Тя обаче не можеше да им служи за подслон, ставаше им все по-студено и по-студено. Палтата наистина бяха непромокаеми, но почти не ги пазеха от пронизващия студ.
Докато се притискаха един до друг на завет край едно дърво, по-голямо от останалите, Фрейзър пророни с тракащи зъби:
— Ако е така през лятото, какви ли бури ще има през зимата?
— Според мен през зимата ще е най-добре да не си подаваме носа от базовия лагер — каза тъжно Макарън.
Помисли за бурята след първия вятър, когато бе тръгнал да търси Камила в снега. Тогава му се бе сторил като виелица. Колко малко познаваше този свят! Притисна го чувство на силен страх и съжаление. „Камила. Тя е на сигурно място в селището, но дали някога някой от нас ще се върне там?“ Помисли с мъчително самосъжаление, че може никога да не види лицето на детето си, след това сърдито отпъди мисълта. Не бива да се предават и да лягат да умират, някъде наоколо трябва да има подслон. Иначе няма да изкарат нощта. Палатката не им вършеше работа повече от парче хартия, но сигурно имаше начин…
„Хайде да помислиш. Хвалеше се пред себе си каква интелигентна и подбрана група сме били. Използвай това, иначе няма да си по-добър от австралийски дивак.
Можеш и повече. Те са дяволски добри в оцеляването. Само че ти си бил глезен цял живот. Оцелявай, по дяволите!“
Хвана Джанис с едната ръка, с другата сграбчи доктор Фрейзър, привлече и младия Доминик, момчето от новохебридската комуна, което учеше геология, за да работи в колонията. Дръпна ги до себе си и закрещя, надвивайки рева на бурята:
— Може ли някой да види къде дърветата са най-гъсти? Щом няма пещери наоколо или някакъв подслон, най-добре ще е да се скрием в гъсталака. На завет и на сухо.
Гласът на Джанис едва се чуваше:
— Трудно се вижда, но ми се струва, че някъде там виждам тъмно място. Ако не е нещо твърдо, значи дърветата са толкова гъсти, че през тях не се вижда. Това ли имаш предвид?
На Макарън му се струваше, че и той вижда нещо такова. Сега, когато получи потвърждение, се реши да повярва. Оня път стъпките му го бяха завели право при Камила.
Нещо свръхсетивно? Може би. Но какво имат за губене?
— Всички се дръжте за ръце — каза той повече с жестове, отколкото с думи. — Ако се изгубим, вече няма да се намерим.
Хванаха се здраво един за друг и започнаха да си пробиват път към мястото, което беше само по-тъмна тъмнина сред дърветата.
Доктор Фрейзър го държеше здраво за ръката. Приближи лице до лицето на Макарън и извика:
— Може би полудявам, но видях светлина!
Макарън помисли, че сигурно е видял илюзия, предизвикана от режещия очите му вятър. Но на самия него му се стори, че вижда нещо беше още по-неправдоподобно: човешка фигура. Висок, бледо проблясващ, гол в бурята… Не, то изчезна, беше само видение, но му се привидя, че създанието помаха от тъмната далечина… и те се добраха до нея. Джанис попита: