Нощният дъжд продължаваше да вали, вече ги нямаше страшните ветрове на лудостта, но трагичната статистика, която бе предвидил Юън Рос, се развиваше плашещо и неизбежно. От сто и четиринайсет жени едва осемдесет или деветдесет трябваше да са забременели през изминалите пет месеца. Четирийсет и осем наистина бяха бременни, а двайсет и две от тях пометнаха за два месеца. Камила знаеше, че ще бъде една от щастливките, и наистина беше. Бременността й се развиваше така безметежно, че понякога съвсем забравяше за нея. Но момичето от новохебридската комуна, Алана, получи контракции в шестия месец и роди преждевременно две близначета, които умряха секунди след раждането. Камила нямаше близък контакт с момичетата от комуната — повечето от тях работеха в Ню Скай, с изключение на бременните, заети в болницата, — но когато чу за станалото, през нея премина някаква болка. Вечерта потърси Макарън и остана дълго време с него, сгушена в прегръдките му в безсловесна агония, която нито можеше да обясни, нито да разбере. Накрая попита:
— Рафи, познаваш ли едно момиче на име Фиона?
— Да, много добре я познавам. Червенокоса красавица от Ню Скай. Но няма защо да ревнуваш, скъпа, наистина. Мисля, че тя живее сега с Луис Маклауд. Защо питаш?
— Познаваш много хора в Ню Скай, нали?
— Да, често ходя там. Защо? Мислех, че ги смяташ за отблъскващи диваци — започна да се защитава Рафаел, — но те са добри хора и на мен ми харесва как живеят. Не те карам да се присъединиш към тях. Знам, че няма да искаш, а те няма да ме оставят без собствена жена. Опитват се да балансират половете, макар че не се женят. Отнасят се към мен като към свой.
— Много се радвам — изрече тя необичайно меко — и изобщо не ревнувам. Но бих искала да се запозная с Фиона, а не мога да си обясня защо. Можеш ли да ме заведеш на някое тяхно събиране?
— Няма защо да обясняваш — увери я той. — Довечера ще имат концерт. Който иска, е добре дошъл. Можеш и да попееш, ако обичаш това занимание. И аз понякога си пея. Нали знаеш някои стари испански песни? Опитват се някак да запазят колкото се може повече от музиката, която помним.
— Някой друг път с удоволствие ще попея, но сега усещам, че не ми стига дъхът — усмихна се Камила. — Може би след като се роди бебето.
Тя притисна ръката му и Макарън усети прилив на дива ревност. „Тя знае, че Фиона носи детето на капитан Лестър, и иска да я види. Но не я ревнува, не би могла да е по-безразлична… А аз ревнувам. Но нима съм съгласен да ме лъже? Обича ме, носи детето ми, какво повече да искам?“
Още преди да стигнат до новата зала за събрания във фермата Ню Скай, до тях долетяха звуците на музиката. Камила погледна смутено към Макарън.
— Боже Господи, каква е тая ужасна врява?
— Забравих, че не си шотландка, скъпа, не обичаш ли гайдите? Мори, Доминик и още някои свирят на тях, но не си длъжна да влизаш, преди да са свършили.
— По-страшни са от ловуващи баншита. Музиката не е само тази, предполагам?
— Не, има арфи, китари, лютни… абе, още много инструменти. И правят нови. — Когато гайдите млъкнаха, той леко стисна пръстите й и двамата се запътиха към залата. — Това е просто традиция. Гайдите. И гордостта на планинците, поличките и мечовете.
Когато влязоха в залата, щедро осветена със свещи и факли, за свое учудване Камила усети мигновен пристъп на някаква лека завист. Момичетата носеха чудесните си карирани вълнени поли и пелерини, мъжете бяха с традиционните полички, мечове и наметки с катарами, просвяткващи на раменете им. Повечето от тях имаха искрящочервени коси. „Колоритна традиция. Предават я от поколение на поколение, а нашата традиция… умира. О, по дяволите, каква традиция? Годишният парад в Космическата академия ли? Тяхната поне приляга на тоя странен свят.“
Двама мъже, Мори и високият червенокос Алистър, танцуваха с мечове, скачайки пъргаво сред бляскавите остриета под звуците на една гайда. За миг на Камила й се стори, че вижда святкащи мечове, не за танци, а истински, смъртоносни, но след миг видението изчезна и тя се присъедини към аплодисментите за двамата танцьори.
Последваха други танци и песни, повечето странни за Камила, с причудлив, меланхоличен ритъм, който й навяваше мисли за морето. А то се плискаше в думите на повечето песни. В залата бе полутъмно дори на светлината на факлите и тя не можа никъде да види момичето с медночервена коса, което търсеше. След известно време обаче забрави какво я бе довело тук, заслушана в тъжната песен от един изчезнал свят на острови и морета: