Ръката на Макарън я обгърна плътно и тя се облегна на него.
— Колко странно — прошепна тя, — на свят без морета ще се запазят толкова песни за морето…
— Дай ни време — прошепна той в отговор. — Ще намерим морета, за да пеем за тях…
Точно в този миг песента свърши и някой извика:
— Фиона, Фиона, попей ни малко!
Чуха се още гласове и след малко червенокоса девойка в синьо-зелена пола, която подчертаваше бременността й, излезе от тълпата и изрече с ясен, висок глас:
— Не мога много да пея, нещо не ми достига дъх тия дни. Какво искате да чуете?
Някой извика нещо на гаелски, тя се усмихна, отметна глава, взе една арфа от друга девойка и седна на дървената пейка. Пръстите й се раздвижиха в бързи арпеджи и тя запя:
Гласът й беше мек и нисък и докато пееше, Камила си представяше зелени ниски хълмове, познати картини от детството. Памет за Земята, която малцина от тях бяха виждали, жива само в песни като тази. Памет за времето, когато хълмовете на Земята са били зелени под златистото слънце и сините небеса…
Гърлото на Камила се сви в ридание. Изгубената Земя, забравената… За пръв път тя направи усилие да отвори очите на разума си за особената увереност, която бе познала още по времето на първия вятър. Почти яростно, в изблик на някаква страстна обич тя прикова очите и ума си към пеещото момиче, а след това видя и се успокои…
„Тя няма да умре. Детето й ще живее. Аз не бих могла да го понеса — все едно той да бъде изличен, като че не е съществувал. Какво става с мене? Той е с няколко години по-възрастен от Мори, няма причина да не надживее повечето от нас…“
Но безпокойството си оставаше и тя се отпусна, когато песента на Фиона се извиси към завършека си.
Камила разбра, че плаче. Не беше само тя. Край нея в тъмната зала изгнаниците оплакваха своя изгубен свят. Безсилна да го понесе, Камила стана и като сляпа тръгна към вратата, блъскайки се в хората. Щом видяха, че е бременна, веднага й направиха път. Макарън излезе след нея, но тя не го забелязваше. Едва когато излязоха навън, се обърна към него, хвърли се в прегръдките му и заплака безутешно. И когато накрая до ума й достигнаха загрижените му въпроси, не отговори нищо. Не знаеше какво да каже.
Рафи се опитваше да я успокои, но усещаше колко е притеснена. Отначало не разбираше, но след малко се досети.
Нощта бе светла, нямаше нито облаци, нито следа от дъжд. Две големи луни, лимоновозелена и пауновосиня, висяха ниско в потъмняващото виолетово небе. И се задаваха ветрове.
Вътре в залата на новохебридците музиката неусетно премина в групов танц. Растящото чувство за взаимност, любов и съпричастие ги обвързваха в приливи на близост, която не биваше никога да бъде забравена или нарушена. По едно време късно през нощта, когато факлите започнаха да горят неравномерно, двама мъже скочиха един срещу друг в гневна схватка, засвяткаха искрящи мечове, гордостта на шотландските планинци, зазвънтя стомана. В миг Мори, Алистър и Луис Маклауд, действайки едновременно като пръстите на ръката, се хвърлиха между двамата борещи се, повалиха ги на пода, избиха мечовете от ръцете им и буквално седнаха върху тях, притискайки ги долу, докато пламъкът на гнева не се усмири в двата чифта очи. После, когато внимателно ги освободиха, почнаха да им наливат в устата уиски. „Шотландецът все ще успее да направи уиски и на другия край на Вселената — помисли Мори, — независимо от какво друго се е лишил.“ Най-сетне двамата противници се прегърнаха пиянски, заклевайки се във вечно приятелство, а празникът на любовта продължи чак докато червеното слънце изгря в безоблачното небе.
Джуди се събуди и усети, че поривите на вятъра я пронизват като студена вълна чак до костите й. В мозъка и в тялото й се събуждаше някакво странно чувство. Тя насочи усета си към утробата си, за да провери дали всичко е наред. Детето й се отличаваше с необичайно силна жизненост. „Да. Тя е добре, но все пак усеща ветровете на лудостта.“