В стаята, където лежеше, беше тъмно. Дочу звуците на далечна песен. „Започва се, но този път… дали този път знаят какво е това, могат ли да го посрещнат без страх или удивление?“ Лично тя се чувстваше съвсем спокойна, в центъра на съществото й цареше тишина. Съвсем точно знаеше, без изобщо да се учудва, какво бе предизвикало лудостта първия път, а поне за себе си бе уверена, че пристъпът няма да се повтори. В сезона на ветровете винаги щеше да има необичайни усещания, огромна откритост и осъзнатост — скритата сила, дрямала толкова дълго време, винаги щеше да нараства под влиянието на мощното психеделично средство, носено от вятъра. Но сега тя знаеше как да се справи с него. Разбираше, че занапред ще има само мъничко лудост, която облекчава съзнанието и дава почивка на неспокойния мозък от стреса, освобождава го, за да се справи по-нататък с друг някой стрес. Чувстваше как се носи по тези вълни, простряла мисълта си. Едва усетеното докосване повече приличаше на спомен. Сякаш кръжеше и плуваше по вятър, който тласкаше напред мислите й. За миг се свърза с чуждопланетеца в кратка, ликуваща наслада. Дори сега не знаеше как да го нарече, а и нямаше нужда, двамата се познаваха така, както майката познава лицето на детето си или както близнак разпознава близнака си. Щяха да бъдат винаги заедно, дори очите й никога повече да не видеха лицето му. Колкото и да бе кратък допирът, тя нямаше нужда от нищо повече, не искаше нищо повече.
Извади украшението, неговия любовен подарък. Струваше й се, че блести в тъмнината със собствена светлина, както светеше в ръката му, когато й го подаде там, в гората, и то отразяваше необикновения сребристосин блясък на очите му. Опитай се да овладееш украшението. Тя съсредоточи очите и мислите си върху него, мъчейки се да разбере с необичайното си вътрешно зрение как действа то.
В стаята беше тъмно, защото с напредването на нощта луните се скриха зад капака на прозореца, а светлината на звездите бе твърде слаба. Стискайки украшението, Джуди взе една насмолена свещ. Не й се спеше. Посегна в тъмното да я запали, но не улучи и чу как малката, напоена с химикал подпалка тупна на пода. Процеди през зъби ругатня — трябваше да стане от леглото и да я намери. Впи ядно поглед в насмолената свещ, гледайки някак през украшението, което лежеше в ръката й.
„Запали се, по дяволите!“
Насмолената свещ, закрепена на резбования свещник, изведнъж пламна с ярък пламък, без никой да я бе докоснал. Джуди ахна, сърцето й заби ускорено, бързо загаси пламъка и дръпна ръката си. Отново съсредоточи мислите си върху украшението и пламъкът пак засия между пръстите й.
„Ето за какво говореше… Това може да бъде опасно. Няма да го разкривам, докато не му дойде времето.“ В този момент тя разбра, че е открила нещо, което един ден може да запълни пропастта между науката, пренесена тук от Земята, и старите познания на този странен свят. Но знаеше и че ще пази това в тайна още дълго, може би дори вечно. „Когато дойде време и умовете им бъдат достатъчно здрави и готови, тогава… може би тогава ще мога да им го доверя. Ако им го покажа сега, половината няма да повярват, а останалите ще започнат да кроят планове как да го използват. Не сега.“
Откакто космическият кораб бе разрушен и всички се примириха, че ще останат на тази планета („За цял живот? Завинаги? Завинаги поне за мен.“), за капитан Лестър бе останала само една надежда. Едно нещо, което даваше смисъл на живота му, искрица оптимизъм в цялото му отчаяние.
Мори можеше да изгради общество, което да ги привърже към земята на този свят, да ровят в нея като свине за всекидневната си храна. Това беше работата на Мори — може би засега е необходимо да се развие стабилно общество, което да осигури оцеляването. Но то няма никаква стойност, ако е само оцеляване, а сега той разбираше, че може да означава и още нещо. Някой ден децата им щяха да се върнат сред звездите. Той притежаваше компютъра, имаше и технически обучен екипаж, и знание, трупано в продължение на цял един живот. През последните три месеца капитанът грижливо си припомни един по един всички уреди от кораба, всичко, което бе научил през целия си живот. С помощта на Камила и на още трима техници въведе в компютъра всичко, което знаеше. Прочете всички оцелели книги от библиотеката — от астрономическите до зоологическите, от медицинските до инженерните, издири един оп един всички оцелели членове на екипажа и им помогна да нанесат в компютъра всичките си познания. Всичко, дори и най-малкото, бе внесено в компютъра — от това как се прави и поправя синтезатор за храна, до правенето и поправката на циповете за дрехи.