Мислеше си с гордост: „Ето, тук има цяла технология, цяло наследство, запазено за потомците ни. Няма да стане нито докато аз съм жив, нито докато е жив Мори или дори докато децата ми са живи. Но когато надраснем дребните борби за всекидневно оцеляване, знанието, наследството ще бъде тук. То е тук и сега, независимо дали е знание за болницата — как да се лекува мозъчен тумор, или знание за работилницата — как да се гледжосват глинените кухненски съдове. И щом Мори се натъкне на проблеми в структурираното си общество, което неминуемо ще стане, отговорите ще бъдат тук. Цялата история на света, от който идваме. Можем да отминем всички задънени улички на обществото и да стигнем направо до технологията, която един ден ще ни отведе обратно сред звездите. Ще се върнем в голямата общност на цивилизованите хора, няма да тъпчем на една планета, а ще се прострем като клонесто дърво от звезда до звезда, вселена върху вселена.
Може всички да умрем, но това, което ни прави хора, ще остане непокътнато и може би един ден ще се върнем. Един ден ще се възродим.“
Лежеше в палатката, която се бе превърнала в негов живот, и слушаше далечните песни от залата в Ню Скай. Понякога му се струваше, че ще стане, ще се облече и ща иде при тях, ще се присъедини към тях. Те също имат какво да опазват. Помисли за красивата девойка с медночервена коса, която бе познал за толкова кратко време и която, странно, носеше неговото дете.
Щеше да му бъде приятно да я види и навярно имаше някаква отговорност, независимо че бе създал това дете несъзнателно, полудял като разгонено животно… Мисълта го накара да потръпне. Тя се бе отнесла толкова мило и разбиращо, беше й длъжник, трябваше да бъде внимателен, след като я бе използвал и забравил. Как беше необикновеното й, красиво име? Фиона? Навярно е гаелско. Той стана от леглото, затърси дрехите си, после се разколеба, изправен пред входа на палатката и загледан в ясното искрящо небе. Луните бяха залезли и далеч на изток се показа бледото развиделяване, дъгоцветна светлина като северно сияние, отразено навярно от далечния ледник, който той така и не видя. И нямаше никога да види. И нямаше желание да види.
Подуши вятъра и когато го вдъхна надълбоко в дробовете си, у него се зароди странно, сърдито подозрение. Последния път бяха унищожили кораба, а този път щяха да унищожат него и неговото дело. Залости входа на палатката и го заключи. Заключи го още веднъж с катинара, който бе поискал от Мори. Този път никой няма да се доближи до компютъра — и онези, на които най-много вярваше. Нито Патрик. Нито дори Камила.
— Лежи спокойно, скъпа. Виж, луните залязоха, скоро ще съмне — прошепна Рафи. — Колко е топло под звездите в този вятър! Защо плачеш, Камила?
Тя се усмихна в тъмнината.
— Не плача. Мисля си, че някой ден ще намерим океан… и острови… За песните, които чухме снощи. И някой ден децата ни ще ги пеят там.
— Успя ли да обикнеш този свят, Камила, както аз го обичам?
— Да го обикна? Не знам — изрече тя без вълнение. — Той е нашият свят. Не е нужно да го обичаме. Само трябва да се научим да живеем някак си с него. Не по нашему, а както той иска.
Умовете на хората в целия базов лагер затрептяха в лудост, в необяснима радост или страх. Жените плачеха, незнаейки защо, или се смееха в пристъп на внезапна радост, без да могат да я обяснят. Отец Валънтайн, заспал в изолираното си убежище, се събуди, слезе от планината и без никой да го забележи, влезе тихо в залата на Ню Скай, смесвайки се с тях с любов и пълно приемане. Когато ветровете затихнеха, той щеше да се върне към изолираността си, но знаеше, че вече никога няма да бъде напълно самотен.
Хедър и Юън, които бяха заедно в болницата на нощно дежурство, гледаха как червеното слънце изгрява в безоблачното небе. Държаха се за ръце, но внезапно възторженото им споделено мълчание пред изгрева (хиляди рубинени искри, бляскаво нахлуване на светлината, която гони мрака) бе нарушено от рязък вик зад тях, остър, стенещ вик на болка и ужас.
Една девойка бе станала от леглото си и тичаше към тях, подплашена от внезапната болка, от бликналата кръв. Юън я вдигна и я положи обратно на леглото, призовавайки цялата си сила и спокойствие, опитвайки се да се съсредоточи върху здравия разсъдък („Можеш да се справиш! Бори се! Опитай!“), но изведнъж престана, спрян насред самото действие от това, което видя в изплашените й очи. Хедър го докосна състрадателно.
— Не — каза тя, — няма нужда да се опитваш.
— О, Господи, Хедър, не мога, не по този начин, не мога да го понеса…
Очите на девойката бяха разширени и ужасени.