— Не можеш ли да ми помогнеш? — молеше се тя. — Помогни ми, помогни ми…
Хедър коленичи и прегърна девойката.
— Не, скъпа — пророни тя. — Не можем да ти помогнем, ти умираш. Не се плаши, Лора, скъпа, няма да е задълго, а ние ще сме с теб. Не плачи, скъпа, не плачи, няма нищо страшно.
Хедър държеше здраво девойката в прегръдките си, говореше й нежно, успокояваше я, споделяйки страха й, като се мъчеше да я утеши, докато тя се отпусна тихо и спокойно на рамото й. Те я прегръщаха и плачеха заедно с нея, докато тя спря да диша. Тогава я положиха нежно на леглото, покриха я с чаршафа и тъжни, ръка за ръка, излязоха навън при изгрева, за да я оплачат.
Капитан Хари Лестър разтърка уморените си очи и видя слънцето да изгрява. Не беше вдигал поглед от пулта на компютъра, грижеше се за единствената си надежда да спаси този свят от варварството. По едно време, малко преди съмване, му се стори, че чува гласа на Камила да го вика от вратата, но беше сигурен, че е измама. (Някога тя споделяше мечтите му. Какво се бе случило с нея?)
Сега, потънал в смесица от будуване и транс, в съзнанието му се яви шествие от необикновени създания, не съвсем хора, които изстрелваха странни космически кораби в червеното небе на този свят и се връщаха след столетия. („Какво търсят в света отвъд звездите? Защо не са го намерили?“) Може ли в края на краищата търсенето да бъде безкрайно или да се върти в кръг и да свърши там, където е започнало?
Но той трябваше да създаде нещо — историята на един свят.
Друг свят. Не този.
Дали отговорите за друг свят са годни и за този?
Яростно си повтаряше, че знанието е знание, че знанието е сила и че той може да ги спаси… или унищожи. След дългата борба за оцеляване нямаше ли да търсят стари отговори, дадени наготово от миналото, и да се опитват да възстановят отчаяната история на Земята тук, в един свят, чиято екологична система е неизмеримо по-крехка? Може би един ден ще започнат да вярват, както аз сякаш известно време вярвах, че всички отговори са в компютъра?
А така ли е наистина?
Той стана и се запъти към входа на палатката. Защитеното с капак прозорче, което сякаш се бе смалило от хапещия студ, се отвори широко под тежестта на ръката му и той надникна навън към изгрева и необикновеното слънце. „Не моето. Тяхното. Някой ден те ще отгатнат тайните на компютъра. С моя помощ. Моята самотна борба да запазя за тях наследството на истинското знание, цялата технология, за да ги върна сред звездите.“
Той си пое дълбоко дъх и мълчаливо се вслуша в звуците на този свят. Ветровете в дърветата, течението на потоците, животните и птиците, които живееха своя чуден таен живот дълбоко в горите, непознатите чуждопланетци, които неговите потомци един ден щяха да опознаят.
Няма да бъдат варвари. Те ще знаят. Ако се изкушат да изследват някоя затънтена пътечка на познанието, отговорът ще е тук, готов за техните въпроси, готов със своето познание.
(Защо гласът на Камила отекваше в съзнанието му: „Това само доказва, че компютърът не е Бог.“)
Истината не е ли изява на Бога, запита той отчаяно себе си и цялата Вселена. Ще познаете истината и истината ще ви направи свободни.
(Или роби? Може ли една истина да скрие друга?)
Внезапно страшно видение завладя ума му в момента, в който мислите му се освободиха от времето и се плъзнаха в бъдещето, разтворило се пред него. Една раса, научена да идва за всички отговори тук, при кивота, който съдържа всички верни отговори. Свят, в който никой въпрос не може да бъде оставен без отговор, защото той притежава всички отговори, и онова, което лежи отвъд него, не е възможно да бъде опознато.
Варварски свят с компютър, на който се кланят като на Бог.
На Бог. На Бог. На Бог.
И той създаваше този Бог.
„Бог! Полудявам ли?“
И отговорът дойде, ясен и хладен: „Не. Бил съм луд, откакто корабът катастрофира, но сега не съм луд. Мори винаги е бил прав. Отговорите от един друг свят не са онези, които са пригодни тук. Технологията, науката са годни само за Земята и ако се опитаме да ги пренесем тук, ще унищожим тази планета. Някой ден, не толкова скоро, колкото бих искал, а когато му дойде времето, те ще развият технология, вкоренена в почвата, в камъните, в слънцето, в недрата на този свят. Може би тя ще ги отведе сред звездите, ако поискат това. Или във времето, или в самите им сърца. Но тя ще бъде тяхна, не моя. Аз не съм Бог. Не мога да направя свят по свой образ и подобие.“
Беше пренесъл в палатката всичко от командната зала на кораба. Обърна се и започна да придава форма на онова, за което копнееше, със стари думи от друг свят, които звънтяха в ума му: