Запали с нетрепваща ръка една насмолена свещ и напълно съзнателно поднесе пламъка към дългия фитил.
Камила и Макарън чуха експлозията и изтичаха към палатката точно навреме, за да видят как тя литва в небето и се разпада в дъжд от отломки и изригва в пламъци.
Докато се мъчеше с катинара, Хари Лестър започна да разбира, че няма да се справи. Този път — не. Зашеметен от ударната вълна, но с хладна мисъл и абсолютно присъствие на ума, той загледа руините. „Аз им позволих да започнат на чисто — мярна се в главата му объркана мисъл. — Може би в края на краищата съм Бог, онзи, който изгони Адам и Ева от рая и престана да им съобщава отговорите, оставяйки ги да открият собствения си път, да живеят или да умрат…“
Не разбра, че разбиха вратата и го изнесоха полека навън, но усети как умът на Камила докосва угасващия му разсъдък. Очите му се отвориха, срещайки синия й съчувствен поглед.
— Аз съм само един много, много глупав старец — прошепна той съвсем объркано.
Сълзите й покапаха по лицето му.
— Не се мъчи да говориш. Знам защо го направи. Започнахме заедно да го правим, последния път, и… о, капитане, капитане…
Той затвори очи.
— Капитан на какво? — дъхът му гаснеше. — Не можеш да пенсионираш капитан. Трябва да го застреляш… аз го застрелях…
И тогава червеното слънце залезе завинаги и избухна в искрящи галактики светлина.
ЕПИЛОГ
Бяха изчезнали дори подпорите на космическия кораб, отнесени в складовете със скъпоценните метали. На този свят добиването на руда винаги щеше да бъде бавен процес и металите щяха да бъдат рядкост за много, много поколения. Докато вървеше през долината, Камила по навик хвърли поглед натам, но само толкова. Крачеше леко, беше висока жена с едва посребрена коса. Следваше някакво доловено предчувствие. Виждаше извън зоната на видимостта високия каменен паметник на жертвите от катастрофата, гробищата, където умрелите след първата страшна зима бяха погребани до жертвите на първото лято и ветровете на лудостта. Загърна кожената си дреха, поглеждайки със съжаление, което далеч не беше тъга, към една от зелените могили.
Макарън, който идваше от планината, я видя, увита в кожите и карираната си пола, и вдигна ръка за поздрав. След толкова години сърцето му все още трепваше, щом я зърнеше. Когато наближи, хвана двете й ръце и я прегърна, преди да заговори.
— Децата са добре, бях при Мхари тази сутрин — каза тя. — И без да те питам, виждам, че пътуването ти е минало добре.
Все така хванати за ръце, те се обърнаха и тръгнаха заедно по улиците на Ню Скай. Домът им беше в самия край на улицата, където се откриваше Източният връх, над който всяка сутрин изгряваше сред облаци червеното слънце. На другия край бе малката постройка с метеорологичния пункт, специалната задача на Камила.
Щом влязоха в общата зала на къщата, където живееха с пет-шест други семейства, Макарън съблече кожухчето си и се приближи до огъня. Като повечето мъже в колонията, които не носеха полички, беше облечен с кожен панталон и туника от кариран вълнен плат.
— Няма ли ги другите?
— Юън е в болницата, Джуди е в училището, Мак излезе със стадото, а ако страшно искаш да видиш децата, мисля, че са в двора на училището, без Алистър. Той тази сутрин е с Хедър.
Макарън се приближи до прозореца и погледна към плочестия покрив на училището. Колко бързо пораснаха, помисли той, и колко леко лежаха четиринайсетте години майчинство на раменете на майка им. Седемте деца, които бяха преживели страшния зимен глад преди пет години, сега растяха. Някак си бяха успели да минат през първите бури на този свят и макар тя да бе родила от Юън, от Луис Маклауд и от още един мъж, чието име той никога не узна, а както подозираше, и Камила не го знаеше, най-големите й две деца и най-малките две бяха от него. Последната, Мхари, не живееше с тях — Хедър бе изгубила детето си три дни преди раждането на Мхари и Камила, която никога не бе кърмила собствените си деца, ако имаше свободна кърмачка, я даде на Хедър да я кърми. Хедър изобщо не искаше да се отдели от нея, след като я отби, Камила се съгласи тя да я отгледа, макар че ходеше да я вижда всеки ден. Хедър беше една от нещастните. Бе забременявала седем пъти, но само едно от децата й живя повече от месец след раждането си. Приемното родителство в общността означаваше много повече от кръвното родство. Майка на детето беше единствено онази, която се грижеше за него, баща беше онзи, който узнаеше, че е бащата. Макарън имаше деца от три други жени и се грижеше еднакво за всички, но най-много обичаше дъщерята на Джуди — необикновената малка Лори, по-висока от Джуди, на четиринайсет години, наглед все още дете, но много особено. Половината общност я наричаше „дете на елфите“, а неизвестният й баща все още бе тайна за всички освен за неколцина посветени.