— Сега си тук, но кога пак ще заминеш? — запита Камила.
Той я прегърна.
— Първо ще си постоя няколко дни у дома, а после… ще търсим море. Трябва да има море някъде в тоя свят. Преди няколко дена намерихме една пещера… и тия неща в самата скала. Не носим много украшения, знам, няма защо да се хабим да ги копаем, обаче на Алистър и на мен ни харесаха ето тия, та ги донесохме за тебе и момичетата. Усещам нещо в тях.
Той извади от джоба си шепа сини камъни и ги изсипа в ръцете й, наблюдавайки изненадата и удоволствието в очите й. Децата се втурнаха в къщата и обсипаха Макарън с целувки, прегръдки, въпроси и молби.
— Татко, може ли другия път да дойда с тебе в планините? Хари е ходил, а пък той е едва на четиринайсет години!
— Татко, Алана ми взе сладките, кажи й да си ми ги върне!
— Татко, татко, виж, виж ме как се катеря!
Камила, както винаги, не обръщаше внимание на врявата и лека-полека ги накара да се успокоят.
— Питайте един по един… какво има, Лори?
Момичето със сребриста коса и сиви очи взе едно от сините камъчета и се загледа в звездовидните шарки вътре в него. Накрая проговори със сериозен глас:
— Майка ми има едно такова камъче. Може ли и аз да си взема? Мисля, че ще мога да работя с него, както тя го прави.
— Разбира се, можеш да си вземеш — позволи й Макарън и погледна над главата й към Камила.
Когато му дойдеше времето, щяха да разберат съвсем точно какво е искала да каже Лори, защото необикновената им възпитаница никога не изричаше нещо без причина.
— Знаеш ли — обади се Камила, — мисля, че някой ден тези неща ще бъдат много важни за всички ни.
Макарън кимна. Интуицията й не бе я лъгала толкова много пъти, че сега не се изненада. Можеше да чака. Отиде до прозореца и погледна към високите познати очертания на планините, представи си зад тях долините, хълмовете и незнайните морета. Бледата синя луна, подобна на камъка, в който още се взираше като че изпадналата в транс Лори, плуваше над корниза от облаци, надвиснали над планините. Заваля ситен дъжд.
— Някой ден — каза той изведнъж, — някой ден някой ще даде на тези луни… и на този свят… име.
— Някой ден — повтори Камила, — но ние никога няма да узнаем.
Сто години по-късно нарекоха планетата ДАРКОВЪР.
Но Земята не узна нищо за тях цели две хиляди години.