— Стига, Рафи, идвам с вас. Аз съм дипломиран микробиолог и ще събирам образци за шефа на медиците.
— Ами…
Макарън сви вежди смаян. Ясно беше защо идва Камила — по-квалифицирана е за тази работа от всеки друг мъж. Можеше да разбере и доктор Ловат, ако се чувстваше обидена. Той поясни:
— Поисках мъже за тази експедиция. На места теренът ще е доста труден.
Погледна към Юън за подкрепа, но младият мъж само се засмя.
— Трябва ли да ти цитирам земната Харта на правата? „Не бива да бъде издаван никакъв закон, който да отнема правата на едно човешко същество, извършващо една и съща работа с друго, независимо от расов произход, религия или пол…“
— О, по дяволите, не ме нападай с тоя член четвърти — измърмори Макарън. — Ако Хедър иска да й излязат мазоли от ходене и ти си склонен да й го позволиш, кой съм аз, че да споря?
Не преставаше да подозира Юън, че я е уредил в екипа. Прекрасно начало за експедицията! И въпреки че мисията му имаше сериозна цел, вълнуваше го мисълта, че наистина ще има шанса да изкачи неизследвана планина… и то за да открие, че трябва да влачи не само жена от екипажа, която поне изглеждаше здрава и добре тренирана, ами и доктор Ловат, която не беше стара, но не беше и толкова млада и силна, колкото би му се искало, а като капак на всичко и крехката Хедър. Затова в края на краищата рече само:
— Добре, да тръгваме.
Надяваше се гласът му да не прозвучи мрачно, каквото всъщност бе настроението му.
Докато подреждаше хората, си запази челното място, сложи доктор Ловат и Хедър веднага след себе си заедно с Юън, за да разбере дали темпото няма да е твърде бързо за тях, после Камила заедно с Маклауд, а опитният планинар Сабал остана в края.
Когато се отдалечиха от кораба и тръгнаха сред безредно струпаните постройки и заслони, голямото червено слънце се заиздига над далечните хълмове като гигантско възпалено кръвясало око. Гъста мъгла се бе спуснала ниско в котловината, в която лежеше корабът, но щом се заизкачваха по склона, тя взе да редее и да се разкъсва и Макарън неволно започна да се ободрява. В края на краищата не е шега работа да си начело на проучвателна експедиция, може би единствената от стотици години насам на съвършено нова планета.
Вървяха, без да говорят. Много неща привличаха погледите им. Когато стигнаха ръба на долината, Макарън спря и ги изчака да се съберат.
— Имам много малък опит с чуждите планети — започна той. — Не се пъхайте във всеки странен храсталак, гледайте къде стъпвате и се надявам, че няма нужда да ви предупреждавам да не пиете от водата и да не ядете нищо, докато доктор Ловат не е дала личното си одобрение. Вие двамата сте специалисти — и той погледна към Сабал и Маклауд, — имате ли нещо да добавите?
— Само искам да отправя едно общо предупреждение — обади се Маклауд. — Предполагаме, че тази планета вероятно е пълна с отровни змии и с влечуги, но костюмите за работа на повърхността ще ни предпазят от повечето опасности, които не можем да видим. Имам ръчно оръжие в случай на крайна нужда — ако някой динозавър или огромен бозайник дойде и ни обезпокои. Общо взето обаче, ще е по-добре да не се наложи да стреляме. Не забравяйте, това е предварително наблюдение, не се увличайте да класифицирате и да събирате образци. Следващият екип, който дойде след нас, може да го направи.
— Ако има следващ екип — измърмори Камила.
Каза го под нос, но Рафаел я чу и й хвърли остър поглед. После изрече сухо:
— Нека всеки вземе ориентир към върха и да бъде сигурен, че оставя маркировка всеки път, когато се отклоним от ориентира заради трудния терен. Върхът се вижда от тук. Когато навлезем сред хълмовете, може да стане така, че да не виждаме нищо друго освен следващия хълм или дърветата наоколо.
Отначало пътят беше лек и приятен, извиваше се плавно по хълмовете между високи иглолистни дървета с дълбоки корени, учудващо тънки за височината си, с дълги синьозелени иглички по тесните клони. Ако не беше мъглявото червено слънце, можеха да си представят, че са в някой горски резерват на Земята. От време на време Марко Сабал се отбиваше встрани, за да огледа някое дърво, лист или корен. По едно време някакво животинче претича в гъсталака. Луис Маклауд го изпрати с поглед, пълен със съжаление, и се обърна към доктор Ловат:
— Тук безспорно има космести бозайници. Може би двуутробни, но не съм сигурен.
Жената отвърна:
— Помислих, че сте дошъл, за да вземате образци.
— Ще взема, когато се връщаме. Няма как да опазя живи образци по пътя, не знам с какво да ги храня. Но ако се притеснявате за провизиите, бих казал, че всеки бозайник на всяка планета без изключение е доказано годен за ядене и е безопасен. Някои не са особено вкусни, но телесните химически процеси на млекоотделящите животни очевидно са сходни.