Добри Жотев
Преди техническата революция
В ранното лятно утро по всички селски хармани вършачите размахваха дълги камшици над главите си и викаха с всички сили: „Айде, айде, е-е-ей.“ Запрегнатите един до друг коне тичаха около стожера, побит в средата на всеки харман, и ту намотаваха, ту размотаваха опънатото вършитбено въже. Под излъсканите им копита разхвърляните ръжени стъбла се чупеха и омекваха. Към залез двурогите дървени вили щяха да ги натрупат на голяма копа слама. Останалата плява ще бъде скупчена до стожера и отвята с помощта на дървените лопати и лекия вечерник.
На своя харман заедно с другите вършееха малкия си копен снопи деда Сандрия и баба Гюргена. Старата едвам креташе, но мъжът й, все още държелив, надигаше глас за двамина. Само че единствената му куца кобилка запрегъва колене и падна. Деда Сандрия се надвеси над нея, обхвана шията й и опита да я вдигне. В това време край хармана му мина Стоимен Иванчов. Той притича, помогна да изправят добичето и рече:
— Дедо Сандрио, не мъчи повече кобилката — вършачката иде.
Старецът го погледна изпод побелелите си надвиснали вежди:
— Мани я ти вършачката!
— Тебе още ли не ти е узрела рунтавата чутура — сопна му се Стоимен.
— Още!
— Още, ама кобилката цела есен има да гази това нищо и никакво копе кръстци.
— Да гази!
— Нема да ги догази. Ни видиш ли — пада.
— Нека пада!
— Че пада, че пада, па току-виж — не стане!
Диалогът между двамата беше прекъснат — надойдоха хора от съседните хармани. Искаха да научат дали вършачката ще пристигне. Стоимен им съобщи, че вече пътува насам. Като да подкрепи думите му, лекият утринник довя далечни пукотевици.
Мнозина не бяха виждали това чудо на чудесиите, та се ослушаха възбудени. Не слушаха дълго — подир петнадесетина минути върху билото на отсрещния баир се очерта вършачката. Локомобилът, приличен на черен бръмбар, мъкнеше подире си нещо като подвижна стенобитна кула — батозата.
Доста се препираха селяните, преди да изпратят Стоимен Иванчов в съседното село да преговаря с „чорбаджията“ дали е съгласен да вършее и в нашето село. Някои смятаха, че ще откаже — как ще прекара чудовището си по никаквите ни пътища — баир до баир, дол до дол. Други изтъкваха свои съображения — сламата щяла да бъде неомачкана и непригодна за храна на добитъка, зърното щяло да мирише на смазка. Трети се бояха от пожар. Машината я „кара“ огън. Колко му е — една искричка в сухата слама, пък после иди се оправяй.
В края на краищата постигнаха споразумение, като изключим деда Сандрия. От какво се боеше старецът, никой не разбра. Питаха го неведнъж — мълчи. И сега, когато всички се юрнаха да посрещнат вършачката, той остана да гони куцата кобилка около стожера. Баба Гюргена, покорна като всяка селска жена, запреплита крака около мълчаливия си стопанин.
Вършачката навлезе в село. Доста селяни се опасяваха, че мостчето над барата няма да издържи огромната батоза. Имаха основания. Невзрачното мостче се поогъна, но не се предаде.
Зарадвани от победата, насъбралите се моми подхванаха закачливи песни и окичиха локомобила с цветя. Зад ухото на машиниста също втъкнаха цвете.
Предстоеше изкачване въз баира към Паласкина махала. Локомобилът затрещя като Илия гръмотресника. Батозата се дръпна назад също заинато магаре. Наложи се селяните, налепени около нея подобно лилипутите на Гъливер, да помагат с бутане.
Най-напред вършачката спря пред хармана на деда Сандрия — беше на пътя й. Старецът се подъби намръщен, връчи камшика на баба Гюргена, а той приближи машиниста и му се сопна:
— Ма̀ни се оттука! Я нечем да ми връшеш!
Вършачът замига и, кой знае защо, свали цветето иззад ухото си. Селяните се разсмяха. По този начин опитаха да омаловажат грубата постъпка на стареца.
Деда Сандрия се заинати още повече. Пъхна ръце в широкия червен пояс и избухна:
— Вие глухи ли сте, бре? Рекох — нечем!
Хората знаеха, че той единствен не искаше да чуе за вършачката, но чак дотам… Инициаторът на вършитбената кампания Стоимен Иванчов се изправи пред него:
— Кажи сега защо нечеш, та да се убаво разбереме!
Вместо отговор деда Сандрия се извърна, взе от баба Гюргена вършитбения камшик, размаха го и демонстративно пусна гласа си: „Айде, айде, айде, е-е-ей!“ Кобилката закуца, понабра скорост и заотъпква ръжта.
Бабичката прокле едвам чуто мъжа си, после се омърлуши, поседна, огъната одве, и тихичко занарежда жалби, задето едничката им дъщеря Яблена се омъжила, та сега няма кой да им помага.
Стоимен погледа, погледа заинатения старец, па махна с ръка на машиниста:
— Карай на другия харман! Белким чутурата му поузрее!