На другия харман укрепиха локомобила и батозата, скачиха ги посредством широк кожен ремък и вършитбата започна.
Един мъж, покачен на високия копен, хвърляше снопи на друг, застанал на батозата, за да пъха снопите в лакомото й гърло. Снопите изчезваха за миг, минаваха през невидимите машинарии и излизаха на другия край във вид на зърно и слама.
Развеселиха се селяните. Някои надигнаха бъклици като на сватба, други си захвърлиха капите, а жените с опакото на големите дървени гребла избутваха сламата по-встрани. Така отваряха място на непрекъснатия сламен водопад.
След немного вършачката беше монтирана на следващия харман. Към икиндия вършитбата привърши. На другия ден вършачката щеше да посети следващата махала.
Хората като че бяха забравили деда Сандрия, но куцата кобилка го подсети — отново рухна. Притичаха да я вдигат. Някои опитаха още веднъж да придумат стареца, но той остана на своето. Баба Гюргена дойде до него и умолително зафъфли:
— Защо да не ни овършее житцето човекът, а? Те я, ич не можем. Кобилката и она!
Награчиха го жените:
— Жив да си, дедо Сандрио! Защо да гониш бабата до зимата? И она, сиромашката, че падне като добичето! Не видиш ли — душа у зъби носи! Жал немаш ли?
Старецът разчеса широките космати гърди, пребърса с опакото на двете си ръце покапалата пот върху надвисналите му вежди и нищо не отвърна.
Наобиколиха го мъжете:
— Чутуро дебела, неграмотна, твоето никъде го нема!
— Ама работа, а!
— Ей оная гарга, що лети, мозока му е изпила!
Упреците на селяните още повече го ядосаха и той изригна:
— Нечем, те това е!
Стоимен Иванчов отново влезе в ролята си:
— Питах те, сега пак те питам — кажи защо нечеш, да чуеме!
Деда Сандрия се накани да подкара куцата кобилка, но Стоимен го придърпа за пѐша:
— Мърдане да нема!
Старецът се подръпна, погледна го и изсумтя:
— Не видите ли колкаво ми е копето? Дадем ли и уем на вършача, за мене що че остане?
Награчилите го хора са разсмяха. Йоргя циганинът имитира развълнуваното му слово мотамо и добави от себе си:
— Какъв уем бре? Че дадеш пет-шест кила на вършачо и това е сичко. Кога дойдем при тебе по просия, повече ми даваш. Ама щом те е налегнал цицилъкът, тая година нема да ме видиш. Айде, разпрегай кобилката и да вършеме!
Хората помислиха, че въпросът е уреден. Само че деда Сандрия се изкопчи от ръцете на Стоимен Иванчов и изкрещя:
— Нечем!
Селяните съвсем се сащисаха. Машинистът, който също беше сред тях, приближи и продума усмихнат:
— Я слушай, старче, не ти искам уем. Така ще ти овършея. И без това копенът ти е нищо и никакъв. И с уем, и без уем все там.
Каза това човекът и тръгна да докара вършачката. Доста от мъжете поеха след него да помогнат.
Деда Сандрия остана на мястото си и не се помръдна, докато не нагласиха машината до неговия копен. Йоргя циганинът се пошегува, че старият щял да „кяри“ двойно — и от вършача, и от него, понеже обещал тая година да не го навестява с просешката торба. Стоимен го сръчка да не говори много-много, а да се качи на копена и да хвърля снопи. Йоргя понечи да се качи, но деда Сандрия го дръпна за крачола:
— Остави се от тая работа!
— Защо? — удиви се съвсем неподправено циганинът.
И не само той, всички се удивиха. Старецът усети, че трябва да обясни поведението си. Най-напред потъпка на място, после изгледа вторачено батозата и заяви:
— Ако вие сте будали — я не съм!
Думите му подействаха като шок. Двама-трима се засмяха насила, други го гледаха с празни очи, трети се обадиха:
— Те ти турчин, те ти беля!
— И будали излезнахме!
— Акъл — море!
Стоимен Иванчов, вече ядосан, наздраво го придърпа към себе си.
— Кажи защо сме будали, езика че ти отрежем и капата нема да ми мигне!
— Будали сте я — ядоса се е старецът. — Видите ли това, що батоза му думате?
— Видиме, е?
— Видите, ама само отвънка, а вътре нищо не видите. Колко машинарии и колко дупки има там, знаете ли? Гълта си батозата зърно колко може, а вие после и уем давате! Мижи да те лъжем е тая работа!
Това беше толкова неочаквано, че селяните се вцепениха от смайване. Стоимен неволна пусна яката на ризата му. Оповестил своето хитроумно откритие, деда Сандрия закрачи победоносно към куцата кобилка и размаха вършитбения камшик:
— Айде, айде, е-е-ей!
Добичето наподоби скок, но изведнъж се препъна и приклекна на колене. Старецът притича да повдигне предания си помощник. Повика и баба Гюргена да помага. От смайването извади селяните Първанчо Кривото. Развика се с пискливия си глас:
— Верицата му проста! Защо го гледаме? Стоимене, мъже, да го вържеме за стожера и да вършеме!