— Госпожа Тапълуайт хареса ли новата си рокля?
— Скъпа моя, когато я видя, беше толкова развълнувана, че едва не пръсна по шевовете роклята, с която беше облечена. А тя бе с най-противния десен, който някога съм виждал.
— Ти ли й я продаде?
— Разбира се — засмя се той. — Някои от клиентите ми може и да нямат вкус, но аз не съм глупак.
— Затова ли се съгласи да излагаш моите дрехи в бутика си?
— Ти си изключение от правилата, скъпа. Беше първия модел, който някога съм срещал да не е бил обсебен от образа си в огледалото. С теб беше удоволствие да се работи по време на всички онези модни спектакли, които организирах. Не беше никак капризна.
— Затова пък майка ми беше.
— Недей да ме подсещаш за нея, иначе няма да спра да приказвам цял ден. Ще кажа само, че обожавам теб и работата ти. Направо се чувствам виновен, че продавам тези произведения на изкуството като стока.
— Обзалагам се, че е така — недоверчиво отвърна Рейна.
Той престорено въздъхна.
— О, боже, толкова добре ме познаваш! Хайде стига — каза й, сменяйки темата. — Кога ще дойдеш в Хюстън? Кога ще е готова полата на госпожа Ръдърфорд? Тя направо ми лази по нервите, като се обажда по три пъти на ден.
— До края на седмицата.
— Добре. Имам още четири поръчки за теб.
— Четири?
— Да, четири, и вдигнах цената ти.
— Бари! Отново ли? Знаеш, че не правя това за пари. Мога да се издържам с парите, които имам.
— Не ставай смешна. В нашето общество правим всичко за пари. А и богатите ми клиентки не се пазарят за цената. Колкото по-скъпо струва нещо на съпрузите им, толкова повече им харесва. Хайде сега, бъди добро момиче и недей да спориш за етикетите с цената, които слагам на дрехите ти. Все още ли държиш на онова нелепо правило да не се срещаш лично с купувачите?
— Да.
— Все същата причина ли?
— Да. Има някаква вероятност някой от тях да ме разпознае.
— Е, и какво от това? Аз бих бил щастлив. Знаеш какво мисля за абсурдната ти криеница.
— Аз съм по-щастлива от всякога, Бари — тихо каза тя.
— Много добре. Няма да ти натяквам повече. Но имам нещо различно и вълнуващо, което искам да обсъдя с теб, когато те видя.
— И какво е то?
— Сега няма значение. Просто довърши полата на госпожа Ръдърфорд.
— Добре. Аз ще… Изчакай за секунда. Руби е на вратата. — Рейна остави слушалката и изтича до вратата. Но на прага й не стоеше Руби, а Трент. Той спокойно се бе облегнал на рамката.
— Имате ли лейкопласт?
— Говоря по телефона — прекъсна го тя. Изглеждаше страшно съблазнителен и Рейна се ядоса на себе си, че въобще го забелязва.
— Няма нищо, ще почакам.
Мина покрай нея и влезе, така че не й оставаше друго, освен да затвори вратата след него. Определено не можеше да го изрита от апартамента си. Погледна го намръщено и се върна на телефона.
— Извинявай, Бари. Трябва да прекъсвам.
— Аз също. Ще те видя ли по-късно тази седмица, скъпа?
— Да, в петък. Довиждане.
— Кой е Бари? — без увъртане запита Трент веднага щом тя затвори телефона.
— Не е ваша работа. Какво искахте?
— Приятел ли ви е?
Погледна го ядосано през синкавите стъкла на очилата си и преброи наум до десет.
— Да, Бари е мой приятел, но не в смисъла, който вие влагате. А вие прекъснахте разговора ни заради лейкопласт, нали?
— Сигурна ли сте, че е само приятел? Нали ще се виждате в петък? На мен ми прилича на среща.
— Искате ли лейкопласт или не?
Тя ядно тръсна глава, отметна назад косата си и го изгледа войнствено, с ръце на кръста. Трент с удоволствие забеляза закръглените очертания на гърдите й под размъкнатата риза. Хубави гърди. Даже много хубави.
— Да, моля — усмихна й се той.
Рейна отиде до банята и откри цяла кутийка с лейкопласт в аптечката за първа помощ над мивката. Най-после отвори кутията, взе една лепенка и се обърна. Трент стоеше точно зад нея. Налетя право върху него.
Всичко се случи за миг, но за Рейна продължи цяла вечност.
Тя автоматично вдигна ръце и се опря на гърдите му. Ръцете му я хванаха за раменете, за да я задържат. За частица от секундата телата им се докоснаха. Навсякъде. Гърди, бедра и всичко останало се допря с нежно докосване с драстични последици.
Бе като свързване на електрическа верига. Протече ток. Разхвърчаха се невидими искри.
Рейна притисна длани до гърдите му, за да се отблъсне от него. Той също отстъпи крачка назад. Почувства се така зашеметен, както и когато Големият Джо Грийн връхлетя върху му изотзад отвъд наказателната линия.