Затръшна вратата в лицето му, без да му даде време да каже и думичка. За пръв път през последните няколко месеца се чувстваше така добре. Господи, колко хубаво беше да го прати по дяволите! Най-после бе изразила гласно чувствата си по повод отношението на повечето мъже към жените. Те се бяха натрупвали у нея с години.
Рейна разделяше мъжете на три категории. В първата бяха онези, които бяха толкова впечатлени от красотата и успеха й, че я смятаха за недостижима. Дори и ако се покажеше благосклонна към тях, те се държаха настрана, тъй като не можеха или не искаха да се мерят с нея.
Във втората категория бяха онези, които се осмеляваха да я поканят на среща, но се отнасяха с нея така, сякаш бе от крехък порцелан, произведение на изкуството, което може да се счупи, ако не внимават. Как би могла да гради някакви взаимоотношения с мъж, който я смята за толкова съвършена, че не смее да я докосне?
Мъжете от третата категория бяха най-многобройни и най-неприятни. Те я използваха за украшение. Тъй като фотографите винаги дебнеха Рейна за някоя изненадваща снимка — по улиците на Ню Йорк, на излизане от ресторант, на някое парти, в парка, докато яде фунийка сладолед, — придружителят й също се възползваше от безплатната реклама.
Бяха я ухажвали много политици, рок-звезди и бизнесмени и всеки от тях се бе стремял към широко разгласена романтична връзка с Рейна.
Този тип мъже бяха най-изобретателни и най-жестоки. Те виждаха единствено лицето и тялото й и въобще не се интересуваха от чувствата на жената зад бляскавата външност. Само я използваха, използваха я с безмилостен егоизъм.
Също толкова егоистично, макар и по различен начин, Трент Гамблин използваше „Ейна“ Рамзи. Тя бе съвсем обикновена жена. Доста невзрачна. Беше сама. Той несъмнено бе решил да поразвлече горката стара мома, да съживи малко безцветното й съществуване, да я накара да преживее нещо, за което после да пише в дневника си, да й даде нещо, за което да си спомня с копнеж през всички онези самотни години, които я очакват.
В същото време и той щеше да се позабавлява. За него щеше да е ново преживяване да ухажва жена, толкова различна от онези, с които обикновено излизаше. Щеше да има какво да разказва на момчетата в съблекалнята, когато се върнеше при тях: „Хей, братлета, няма да повярвате колко жадна за малко любов беше тя.“
Какви безсъвестни егоисти са мъжете!
Рейна знаеше от опит, че за хората, които се възползват от другите, няма никакви граници.
Тази вечер бе защитила второто си аз — госпожица Рамзи — и бе отмъстила за всички жени. Това бе победа над всеки мъж, който някога е използвал жена, било тя красива или не, просто за свое собствено забавление.
Когато най-после заспа, тя се чувстваше пречистена. Защо не се бе опитвала и по-рано да се противопостави по този начин на хората, които я използваха? Защо едва сега, след толкова години на страдания и разочарования, разбираше, че светът няма да се свърши, ако защити собствената си позиция?
На следващата сутрин, когато излизаше от банята, все още сънена, забеляза бележката, пъхната под вратата й. Ръцете й, в този момент протегнати над главата й, замръзнаха за момент във въздуха. Тя бавно ги свали и потисна следващата прозявка, докато се взираше в сгънатия лист хартия на пода. За момент си помисли, че е най-добре да не му обръща внимание. Но любопитството й надделя. Приближи се до листчето и го вдигна.
Ти си абсолютно права. Държах се като първокласен негодник. Извинявай. Можем или да подпишем взаимноизгодно примирие и да изпушим лулата на мира, или да излезем да потичаме заедно. Аз предпочитам второто. Ако се присъединиш към мен, ще приема това като знак за прошка. Моля те.
Нямаше подпис, но пък колко хора бе нарекла „негодник“ в последно време? А и този едър мъжки почерк би могъл да бъде само на един човек.
Въпреки яда си от предната вечер, тя се усмихна. Сгъна отново бележката и отиде до прозореца. Загледа се навън, но всъщност не виждаше нито искрящата от роса трева, нито хоризонта, който леко трептеше, обещавайки още един топъл и задушен ден.
Трент се бе показал достатъчно вежлив да й предложи извиненията си. Тя не можеше да не ги приеме, без да прояви ненужна грубост.
Беше много рано. Слънцето тъкмо изгряваше и въздухът бе невероятно свеж. Тичането по брега щеше да й се отрази добре. Физическото натоварване щеше да напрегне тялото и ума й, така че когато по-късно през деня се заемеше с работа, щеше да твори с нови сили.
Изтича към гардероба и извади спортния си екип, преди да се е разколебала. Облече се, набързо завърза обувките си, сложи си очилата и изтича към вратата на апартамента си, преди съседът й да се е отказал и да тръгне без нея.