После тримата се събраха отново в гостната и седнаха да погледат телевизия. Трент малко се интересуваше от филма. Непрекъснато поглеждаше към жената, която се бе свила на фотьойла и се взираше в телевизионния екран през синкавите стъкла на очилата, които той толкова мразеше. Защо, по дяволите, не носеше обикновени очила като нормалните хора? Или, още по-добре — контактни лещи?
Но пък Ейна Рамзи въобще не постъпваше като обикновените хора. Сякаш нарочно избираше дрехи, които най-малко подхождаха на високата й фигура — широки панталони, свободно падащи ризи, безформени поли. Отношението й към външния вид го дразнеше, понеже би могла да бъде доста привлекателна, ако поне малко се постараеше. Защо не направеше нещо с косата си? Искаше му се да я среше назад и поне веднъж да открие лицето си.
— Чаят ми има нужда от още малко захар — промърмори Руби, като стана от дивана и се отправи към кухнята.
Трент продължи да се взира в Рейна, без да помръдне от отсрещния фотьойл. Бе навел глава и очите му не се виждаха, но би могъл да се закълне, че тя усеща погледа му. Рейна също го поглеждаше от време на време. Беше доволен, че тя се чувства неловко. Така й се падаше. Той също страдаше цял следобед, и то заради нея.
Руби се върна, ухаеща на малцово уиски. Махалото на стенния часовник се поклащаше ритмично. Смехът от телевизионната комедия нарушаваше тишината, обгърнала тримата.
Трент не забелязваше нищо. Мъчеше се да разбере с какво толкова го привлича Рейна. Жените, които познаваше, се деляха на две групи: такива, с които би желал да прави секс, и такива, с които вече го бе правил. Като тези от първата група неизменно преминаваха във втората.
Обикновено не отблъскваха ухажването му. И винаги той прекратяваше връзката. Независимо дали бе висока или дребничка, блондинка или брюнетка, богата или бедна, той зарязваше всяка жена, когато му омръзнеше. Повечето от тях така и не разбираха причината за неочакваната раздяла.
Ейна Рамзи не приличаше на никоя от жените, които някога бе срещал. Не можеше да разбере какво, за бога, го караше да я желае. Нежното й докосване този следобед бе съвсем случайно. Беше сигурен в това. Но се бе случило. Е, добре, това я притесняваше. Защо се държеше толкова дръпнато? Защо просто не се оставеше на течението?
Ако някоя жена някога бе имала нужда да се повъргаля в леглото, то това определено бе Ейна Рамзи. А що се отнася до него, цялото му тяло — от главата до петите — настояваше, че прекалено дълго е бил без жена под себе си. Така както виждаше нещата, двамата бяха идеалните кандидати за часове наред палуване в спалнята.
Поне със сигурност бе научил нещо, което отдавна подозираше за себе си. Не би могъл да бъде приятел с една жена. По дяволите дружбата! Тя не беше за него. Бе се опитал, но нищо не излезе. Докато гледаше студената госпожица Рамзи тази вечер, единственото, за което можеше да мисли, бе как ли изглежда гола.
— Мислиш ли, че е добре?
— Какво? — Отърси се от мислите си при звука на гласа й. Да не би търпението му да бе възнаградено в крайна сметка? Най-после бе благоволила да го погледне открито и да му проговори — нещо, което не бе правила цяла вечер.
— Мислиш ли, че Руби е добре? — повтори тя и кимна към леля му.
Трент я погледна. От колко ли време главата й бе приведена върху гърдите по този начин? И защо досега не бе забелязал шумното й похъркване? Защото умът му бе изцяло зает с Ейна, затова.
Той се усмихна.
— Мисля, че просто е прекалила с „чая“.
Рейна се усмихна в отговор. Усмивката й бе прекрасна, въпреки леко кривите предни зъби. Той вече почти не забелязваше този недостатък.
— Дали да не я събудим? — попита тя.
— Може да се почувства засрамена.
— Прав си.
Тя стана и изключи телевизора. Без синкавото сияние на екрана в стаята бе много по-тъмно. Рейна внимателно отиде до канапето, където седеше заспалата Руби. Трент също се изправи.
— Мислиш ли, че можеш да я занесеш до стаята й? — Тя леко повдигна глава, за да го погледне в очите.
— Мисля, че ще се справя.
За миг и двамата останаха неподвижни. Просто се взираха един в друг в мрака. Похъркването на Руби бе в абсолютен синхрон с тиктакането на часовника. Стаята сякаш изведнъж стана по-тясна. Бе трудно да се диша.
И двамата бяха напрегнати.
Първа се раздвижи Рейна и развали магията:
— Можеш ли да я вдигнеш?
— Разбира се.
Трент се радваше, че има за какво да изразходва енергията си. Ако продължаваше да я трупа в себе си, скоро щеше да експлодира. Наведе се и пъхна едната си ръка под коленете на леля си, а другата — под гърба й. Вдигна я без видимо усилие. После се намръщи.