Рейна го докосна по ръката.
— Рамото сигурно те боли?
— Нищо му няма. — Погледна към ръката й и тя бързо я отдръпна.
— Съвсем забравих за рамото ти. Иначе нямаше да ти предлагам да я вдигаш.
— Защо не избързаш напред да оправиш леглото й?
Рейна направи, както я помоли. Стаите на Руби заемаха задната част на къщата. Те бяха претъпкани с безброй вещи, напомнящи за преживяното от нея. До спалнята й имаше малка баня. Всъщност тя живееше доста по-натясно от наемателите си. Рейна отметна плетената на една кука покривка за легло и завивките. Трент внимателно сложи леля си да легне. Тя не се събуди.
— Благодаря ти. Аз ще я съблека — предложи Рейна.
Той бе изненадан. Не би могъл да си представи никоя от жените, които познаваше, да направи подобно нещо — Засрами се от себе си. Цял следобед и цяла вечер се сърдеше на тази жена, като я обвиняваше наум, че е безчувствена и безсърдечна кокетка.
Ако той бе толкова възбуден от неволното й докосване този следобед, то какво ли бе изпитала тя самата? Най-малкото — бе сподавила плътските си желания. И ето че сега предлагаше да преоблече подпийналата стара дама просто от добро сърце.
Ново чувство изпълни гърдите му. То бе толкова силно, че не можеше да го изрази с думи. Просто кимна и излезе от стаята.
Когато го последва няколко минути по-късно, Рейна бе изненадана, че я чака в коридора.
— Наред ли е всичко?
— Да. Продължава да похърква тихичко.
Докато минаваха през стаите, той гасеше лампите. Стъпките им отекнаха по стълбите. Когато всеки стигна до вратата на апартамента си, спряха и неловко се вгледаха един в друг. Огряваше ги слабата светлинка на една лампа в края на коридора.
Искаше му се да я докосне. Господи, как му се искаше! Да допре длан до бузата й само за да разбере дали е толкова мека, колкото изглеждаше. Да прокара пръсти през гъстата й коса и да я отметне назад, разкривайки лицето й, за да не се чувства така, сякаш я гледа през някакво покривало. Да свали очилата й и да надникне в очите й, да види цвета им, да разгадае тайната им. Да пъхне ръцете си под твърде широките й дрехи и да намери гърдите й, които измъчваха въображението му. Да погали с език изкусителните й предни зъби.
А тялото му издаваше, че би желал да бъде далеч по-интимен с нея, отколкото си позволяваше да си представя.
— Лека нощ, Ейна — задавено промълви той.
— Лека нощ, Трент.
Останала сама в стаята си, Рейна веднага се пъхна в леглото. Цялото й тяло трепереше. Толкова много й се искаше той да я докосне. „Докосни ме!“ — Почти бе извикала думите на глас.
Но Ейна Рамзи не бе красива, а Трент Гамблин бе свикнал да се люби с красиви жени.
Да се люби? Смъмри се. Нали точно тя бе искала приятелство? Нима сега, след като го имаше, желаеше нещо повече?
Трябваше честно да си признае, че не знаеше. Когато бе близо до Трент, се чувстваше или много нещастна, или много щастлива. Защо? Коленете й омекваха само като го видеше. Звукът на гласа му предизвикваше невероятно вълнение у нея.
А най-лошото бе, че прекарваше прекалено много време в мисли за него. Това бе и опасно, и глупаво. В някой близък ден той щеше да замине за летния си тренировъчен лагер. И тогава какво? Отново щеше да се върне към обичайния си живот на известен спортист. Щеше да я забрави.
Сякаш си нямаше достатъчно проблеми за решаване. На другия ден щеше да се обади Мори, за да му даде отговор относно договора, който им бе предложен. Искаше ли да се върне към живота си в Ню Йорк? Искаше ли отново да се превърне в предишната Рейна? Дали това не бе по-безопасно, отколкото да се влюби в Трент? Разумно ли бе да заменя един вид проблеми с друг? По колко различни начина можеше да бъде разбито едно сърце?
Независимо от крайното й решение, едно нещо бе сигурно — трябваше да стои надалеч от Трент. И то още от утре.
Пета глава
На сутринта, когато Трент почука на вратата й, за да излязат да тичат, тя се престори, че не го чува. Накрая той се отказа да тропа и тръгна сам, а тя въздъхна облекчено. И донякъде разочаровано. Бе свикнала да очаква с нетърпение сутрешното им бягане по брега.
Внимателно изглади полата, която вече бе довършила, окачи я на закачалка и я покри с голям найлонов плик. Спокойно можеше да заяви, че това е най-добрата й работа досега и се надяваше госпожа Ръдърфорд да я хареса.
Обличането вече не й отнемаше толкова време, колкото преди няколко месеца. Изми косата си и я остави да изсъхне сама. Намаза загорялото си от слънце лице с овлажняващ крем — като малка майка й никога не й бе разрешавала да плува в морето или да играе на брега, за да не загрубее кожата й, — но не се гримира. Сложи си очилата и облече кафеникава права рокля, която дори нямаше колан. Бари щеше да бъде ужасен. Слезе долу, за да закуси набързо, преди да тръгне.