— Виждала ли си Трент тази сутрин? — попита я Руби, докато й сипваше кафе. Рейна забеляза, че хазяйката й се движи много внимателно и потрепва при всеки по-рязък звук. Тя тайничко се усмихна над чашката си с кафе.
— Не. Защо?
— В ужасно настроение е. Мислех, че може да ти е казал каква е причината, докато тичахте по брега.
— Не тичах тази сутрин, защото се приготвях да ходя в Хюстън. Не съм го виждала.
— Като градоносен облак е. Върна се от брега преди малко и се качи направо в стаята си, без дори да изпие плодовия си сок.
— Сигурно е станал накриво — кратко отсече Рейна, докато си мажеше филийка с масло.
Дали се сърдеше, задето не бе отишла да тича с него? Понякога се държеше като дете. Това събуждаше майчиния й инстинкт и я караше да гледа благосклонно на постъпките му. Но сега бързо потъпка това чувство и си напомни, че не бива да изпитва нищо към Трент Гамблин. Що се отнася до него, трябваше да бъде абсолютно безразлична.
— Време е да тръгвам, Руби — каза тя и набързо приключи със закуската си. — Ще се върна чак привечер.
— Успех в работата, скъпа! И моля те, карай внимателно. По пътищата е опасно.
— Ще бъда внимателна. — Целуна Руби по бузата и излезе през задната врата.
Гаражът, разположен зад къщата, бе пристроен допълнително. Рейна се зарадва, като видя, че спортната кола на Трент е паркирана зад тази на Руби, така че нямаше да се наложи да го моли да я премества. Тя окачи опакованата пола отзад и седна зад волана на малката си стара кола.
Отначало задавеното покашляне на мотора не я притесни особено. Колата й винаги палеше трудно. Но след няколко неуспешни опита да я подкара започна да я проклина. В гаража бе задушно дори и по това време сутринта. Тя опита отново, като все повече се притесняваше. Нямаше точно определен час за среща, но все пак трябваше да пристигне в Хюстън същия ден.
— По дяволите! — изруга и удари с юмрук по волана. Бари ще получи удар, ако не му занесе полата навреме.
Върна се до къщата и извика от вратата:
— Руби! Има ли автобуси от Галвстоун до Хюстън? Влезе в кухнята и завари Трент да дъвчи сандвич с бекон. Руби държеше кърпа с лед на челото си и бавно отпиваше кафе. Когато я видя, тя остави компреса на масата.
— Мислех, че си тръгнала, скъпа.
Рейна упорито отбягваше да гледа към Трент, който бе облечен с панталони и спортна риза. На облегалката на стола му бе преметнато леко спортно сако.
— Колата ми не иска да запали. Ще трябва да ида до Хюстън с автобус. Къде мога да го хвана?
— Аз отивам в Хюстън. Ще те закарам — каза Трент.
— Какво мило момче! — усмихна се Руби на племенника си. — Седни и изпий още една чашка кафе, Ейна.
— Но — опита се да протестира Рейна — аз трябва да ида сама.
Не можеше да заведе Трент в магазина на Бари, който би могъл да изрече нещо, издаващо самоличността й. Цяла нощ бе обмисляла идеята да се обади на Мори да приеме онзи договор. Ако се върнеше към предишната си работа, щеше да избегне болката от едно по-дълбоко обвързване с Трент. Но ако в края на краищата вземеше подобно решение, смяташе просто да изчезне. Не искаше той да узнае, че тя не е невзрачната госпожица Ейна Рамзи, за която се представяше. Ако Гамблин някога откриеше истината, щеше да бъде бесен, че го е измамила.
— Сигурно отиваме в съвсем различни части на града — добави тя обезкуражително.
— Къде трябва да отидеш?
— В търговския център.
— Чудесно — кимна той, сякаш това решаваше всичко. — Аз трябва да се видя с лекаря си заради рамото. Кабинетът му се намира там наблизо. Готова ли си? — попита я и стана от масата.
— Наистина не искам да те затруднявам — каза тя с отчаяние в гласа.
— Виж какво — тросна се Трент и рязко издърпа сакото си от облегалката на стола, — аз така или иначе трябва да отида. Би било глупаво от твоя страна да се мъкнеш с автобуса. Е, ще дойдеш ли с мен или не?
Не искаше да го прави. Но реално погледнато, нямаше голям избор. Сведе глава и промърмори:
— Да, благодаря. Ще дойда с теб.
Казаха довиждане на Руби, която повтори напътствията си да карат внимателно. Щом седна в колата на Трент, Рейна сгъна полата в скута си.
— Съжалявам — извини се той и погледна към скута й. — Няма къде да я окачим.
— Няма нищо.
Това бе всичко, което си казаха през половината път до Хюстън. Най-после тя се осмели да попита:
— Как е рамото ти?
— Защо не дойде да тичаш с мен тази сутрин?
— Нямах време. Трябваше да се приготвя за пътуването до Хюстън.