— А защо просто не ми каза?
— Сигурно съм била в банята, когато си дошъл да ме извикаш. Не съм чула почукването ти.
— Аз пък не чух да тече вода в банята.
— Ти да не би да подслушваш на вратата ми?
— А ти да не би да ме лъжеш?
Последва ново неловко мълчание, нарушавано единствено от проклятията на Трент по повод мудния уличен трафик в Хюстън.
Няколко минути по-късно Рейна се почувства засрамена, че и двамата се държат толкова глупаво и се дразнят по този детински начин.
— Как е рамото ти? — попита тя отново.
— Не те разбирам, Ейна — извика той, сякаш бе сдържал гнева си в изчакване на удобния момент да избухне, така както издебваше удачна възможност да профучи с колата си покрай другите шофьори, които бяха прекалено бавни за него. — Имаше пълно право да ми бъдеш ядосана, когато ти досаждах с вниманието си. Ти ме удари през пръстите и аз си признах, че напълно го заслужавах. Мислех, че сега сме приятели, но ти никога не се отпускаш. Изобщо не знам какво чувстваш. Толкова си скована и неотстъпчива. Не се изненадвам, че съпругът ти те е изоставил и нямаш никакви приятели.
Умело подкара колата по една от уличките, които водеха към търговския център.
— Можеш да ме оставиш тук — обади се Рейна с леден глас. Вече бе хванала дръжката на вратата.
Той натисна рязко спирачки и спря на ъгъла. Тя изскочи от колата с едно кратко „Благодаря“.
— Ще мина да те взема след няколко часа — предложи Трент.
— Чудесно — отвърна тя и затръшна вратата.
Бари с нищо не повиши настроението й. В магазина имаше само неколцина клиенти, обслужвани от любезните му помощнички. В момента, в който Рейна влезе, той я сграбчи за ръка и я помъкна към офиса си, разположен зад магазина. За разлика от безупречно подреденото светло помещение, където пазаруваха клиентите, и от пастелните тонове, които преобладаваха там, офисът му бе претъпкан и разхвърлян и миришеше на тютюнев дим. Той я изгледа неодобрително и скръсти ръце пред гърдите си.
— Боже мой, ако това въобще е възможно, изглеждаш дори по-зле от миналия път.
— Не започвай отново, Бари — помоли го тя и като окачи полата на госпожа Ръдърфорд на една кука, се отпусна тежко в единственото кресло в стаята. — Доста ми се насъбра тази сутрин.
— Изглеждаш направо ужасно.
— Благодаря ти. Точно такава е целта ми. Искам да остана незабелязана — нещо, което ти затрудняваш ужасно много с излагането на онази реклама за бельо в магазина си. Как можа да го направиш, Бари?
— Но тя привлича клиенти, скъпа. Много клиенти. Повярвай ми — каза и я огледа критично, — никой няма да те познае. Аз самият ще направя всичко възможно да го предотвратя. Ако клиентките ми зърнат идола си — Ейна Р., ще изпищят от ужас. Те може и да те приемат за ексцентрична художничка, за каквато те представям, но не биха искали да те видят, облечена като просякиня.
— Имаш ли диетична сода?
— Да — отвърна Бари и отвори малкия хладилник, скрит под една отрупана полица, — но недей да се отпускаш прекалено. Трябва да поговорим делово. Между другото, полата е фантастична. — Той повдигна найлоновия плик и я огледа внимателно. — Госпожа Ръдърфорд ще бъде възхитена.
Половин час по-късно Рейна бе готова да си тръгне. Имаше да обмисля ново предложение, а в чантата си отнасяше тлъст чек и четири поръчки.
— Добре че последния път се запасих с много копринени и памучни платове — каза тя. — Погрижи се шивачката ти да ми изпрати мерките на клиентки те следващата седмица. Искам тези, които тя лично е взела, а не онези, които дават клиентките. Дамите имат навика да спестяват някой и друг сантиметър.
Бари взе няколко кичура от косата й и ги прихвана на тила й.
— Ето, това е частица от предишната Рейна. Защо не ми позволиш да те изпратя в салона на Нийман — да те гримират и да оправят косата ти? А после ще те облека в новата колекция на Унгаро. Или пък в коприните на Камали, които са точно в стила на Рейна. Днес направи само едно ревю тук и продажбите ми ще скочат до небесата. Това ще се отрази добре и на двама ни.
Тя поклати глава и той с огромно съжаление остави косата й отново да скрие класическите й скули.
— Не, Бари.
— Ще се върнеш ли някога към това, което правиш по-добре от всички останали, скъпа?
— Мори ме увещава да го сторя. — Разказа на Бари за двегодишния договор, който й бяха предложили. — Още не съм решила дали да го приема.
Той въздъхна:
— Щастлива ли си така, Рейна?
— Щастлива? — А дали някога през живота си е била щастлива? Възможно ли бе това? — Доволна съм. Мисля, че това е всичко, което човек може да желае.