Тъй като не искаше да се размеква повече, тя го целуна, благодари му отново за поръчките и го увери, че ще си помисли за новото му предложение. Когато излезе на улицата, се сети, че не се бяха уговорили с Трент къде да се срещнат. Безпокойството й не продължи дълго, защото го видя да се разхожда безцелно по улицата, като от време на време спираше да погледа младежите на ролкови кънки, които правеха най-различни номера.
Бе толкова привлекателен! Всеки път, когато го видеше, оставаше леко изненадана колко много го харесва. Не беше толкова набит и масивен, колкото другите професионални футболисти, но мускулите му се очертаваха под спортното сако и панталона. Макар да не бяха официални, дрехите му бяха изключително добре ушити и точно по мярка. Харесваше й тъмната му коса, която се къдреше около ушите и над яката на ризата. Носеше тъмни очила, вероятно за да не го разпознаят почитателите му.
Бавно се запъти към него, доволна от възможността да го наблюдава, без той да знае. Бе все още доста далеч, когато Трент извърна глава в нейната посока. Сигурно я забеляза веднага, защото започна да си пробива път към нея през тълпата.
— Извинявай, Ейна — започна припряно той, когато бе достатъчно близо да го чуе. — Това, което казах…
В този момент една забързана жена, излязла на пазар, се блъсна в него. Той хвана Рейна за ръка и я изведе извън потока от хора, като я предпазваше с тялото си. Тя вдигна глава, за да го погледне. Той свали очилата си и ги пъхна в горния джоб на сакото. Тъмните му очи бяха разтревожени.
— Това, което ти казах сутринта, преди да слезеш от колата, е непростимо — промълви той. — Изобщо не го мислех. Просто бях много ядосан.
— Няма нужда да се извиняваш, Трент.
— Разбира се, че има. Това е за теб. — Подаде й букет маргаритки. — Исках да ти взема рози, но бяха свършили. Прощаваш ли ми? Моля те.
Очите й се напълниха със сълзи, докато се взираше безмълвно в маргаритките. Наведе се и зарови лице в нежните им цветове. Често й бяха изпращали цветя. Бе получавала екстравагантни букети от рози и орхидеи, подарени от графове и президенти на корпорации. Те никога не бяха означавали нещо за нея. Тези непретенциозни маргаритки бяха най-ценния дар, който някога бе получавала.
— Благодаря ти, Трент. Прекрасни са.
— Нямах никакво право да ти говоря така.
— Аз те предизвиках.
— Е, както и да е. Извинявай.
— Приемам извиненията ти.
Търговската улица бе препълнена с хора, които забързано минаваха покрай тях. Но те не помръдваха от мястото си. Трент продължаваше да се взира в нея.
— Отдавна ли чакаш? — попита той.
— Не, видях те веднага щом излязох от магазина.
— Толкова бях ядосан, че дори забравих да ти кажа къде да ме чакаш.
— Няма значение. Нали се намерихме един друг.
— Да. Намерихме се.
Не откъсваше очи от нея. Изведнъж думите й придобиха нов смисъл. Пристъпи още по-близо. Вдигна ръка и погали лицето й. Прошепна името й. После се наведе и докосна с устни бузата й.
Рейна престана да диша. Не можеше да помръдне. Маргаритките, които държеше до гърдите си, останаха притиснати между двамата. Тя усети как зелената хартия, в която бяха увити, се смачка и мокрите им листенца докоснаха ръцете й.
Вниманието й обаче бе обсебено от мъжа до нея. Той ухаеше на слънчево лято и мъжки парфюм. Искаше й се да се сгуши до него и да вдъхне дълбоко от този мирис. Устните му, допрени до бузата й, започнаха да я изгарят. Той дишаше забързано и накъсано, докато шепнеше името й. С огромни усилия на волята Рейна се сдържа да не обвие ръце около врата му и никога повече да не го пусне.
Той се поколеба, сякаш се мъчеше да вземе някакво решение. После се отдръпна.
— Да се махаме оттук. — Хвана я за ръка и я поведе през улицата.
— Как е рамото ти? — попита тя, щом влязоха в колата и потеглиха.
Трент се засмя.
— Вече няколко пъти ми задаваш този въпрос.
— А ти нито веднъж не ми отговори. Какво каза лекарят?
— Каза, че за тренировъчния лагер ще бъда в страхотна форма.
— Това е чудесно, Трент! — възторжено възкликна тя, като потисна в себе си вълната от тъга, която я заля при тази новина. Когато замине за лагер, той завинаги ще напусне живота й.
— Предполагам, че почивката и спокойният живот си казват думата — усмихна й се и почернялото му от слънце лице светна. — Гладна ли си?
Тя кимна:
— Така и не успях да обядвам.
— Нито пък аз.
Заведе я в един от любимите си мексикански ресторанти. Тя тъкмо бе започнала да експериментира с чуждонационалната кухня.
— Сигурен ли си, че ще се измъкнем живи оттук? — недоверчиво попита Рейна, когато спряха на покрития с чакъл паркинг пред ресторанта. Заведението едва ли би могло да се нарече така. „Закусвалня“ би било по-точно като описание. Предната веранда изглеждаше доста занемарена. Табелата над входа бе толкова избеляла, че се виждаха само няколко букви. Прозорците бяха с помътнели стъкла и украсени със саксии с ярки изкуствени цветя.