Забеляза загриженото изражение на лицето му и колебанието в гласа му.
— Имаш ли някакви съмнения?
Той се засмя, но смехът му съвсем не бе весел.
— Живея с тези съмнения, откакто започнах да играя в професионалната лига, а дори и отпреди това, когато предстоеше важен мач в шампионата.
— Но ти имаш забележителна кариера. — Когато Трент я погледна въпросително, тя побърза да поясни: — Руби ме осведоми подробно за нея, когато ти пристигна. Или гордостта й е преувеличена? Не е ли вярно, че те смятат за един от най-добрите играчи?
Обикновено приемаше подобни комплименти като нещо напълно заслужено. Но пред Рейна се чувстваше задължен да бъде откровен докрай.
— Имал съм и добри сезони, но миналогодишният бе истинска катастрофа.
— Защо, Трент?
— Остарявам.
Тя остави настрана лопатката си и го погледна внимателно.
— Остаряваш? Та ти нямаш и трийсет и пет.
— Което в професионалния футбол означава, че отдавна съм прехвърлил средната възраст.
Притеснен, че изказва гласно най-съкровените си страхове, той започна да се занимава с една лейка. И все пак бе облекчение да има някой, който да го слуша толкова внимателно. От дълго време изпитваше нужда да се довери на някого. Сега не би могъл да спре, дори и да искаше.
— През последния сезон годините започнаха да ми тежат, макар че от известно време се боря с това. Преди три години се наложи да оперират рамото ми. После отново влязох във форма, но рамото ми ме притесняваше. Всеки пас ми причиняваше адски болки. С всеки мач ставах все по-неточен в подаванията си. И тъй като нападението на отбора ни зависи преди всичко от точните пасове, резултатите бяха катастрофални. Нямаше кого друг да обвинят. Вината бе в полузащитата. И по-точно — в мен.
Рейна не разбираше почти нищо от футбол, но въпреки това му съчувстваше. Познаваше модели, които на трийсет години смятаха, че животът им е свършил, защото бяха прекалено стари да продължат кариерата си.
Тя се приближи до него, като се бореше с желанието си да го докосне утешително по рамото.
— Но нали от самото начало си знаел, че това не може да продължи вечно?
— Разбира се, че знаех. Аз съм реалист. Никога не съм си заравял главата в пясъка. Финансово съм се подготвил да се оттегля от футбола. Съдружник съм в една изключително преуспяваща агенция за недвижими имоти в Хюстън. Но искам да се оттегля, когато сам реша, а не защото съм принуден да го направя. Всеки сезон в отбора идват нови играчи. И те наистина са добри, Ейна. И толкова млади, по дяволите! — Печално поклати глава. — Вероятно си мислиш, че хленча, защото ревнувам от по-младите момчета. Кълна се, че не е така.
— Вярвам ти — тихо каза тя.
Той стисна юмруци и затвори очи.
— Искам само още един сезон. Печеливш сезон. Искам да си ида, когато съм на върха, а не когато съм достоен единствено за съжаление и присмех.
Ръката й сякаш сама посегна и стисна неговата, за да подсили думите й.
— Никой няма да те съжалява, Трент. Мисля, че това наистина ще бъде един велик сезон за теб. Сигурна съм.
— Наистина ли?
Погледът й бе искрен и сериозен.
— Да, наистина.
Изведнъж всичко наоколо изгуби значение. Сякаш двамата бяха сами в света. Тя жадно поглъщаше с очи лицето му и усещаше несигурността и страха му така ясно, както бе усещала и своите тревоги в миналото.
Ако не бях красива, майка ми изобщо нямаше да ме обича.
Така бе разсъждавало малкото самотно момиченце. Допреди шест месеца бе вярвала, че единственото ценно нещо в нея е външният й вид. Откакто бе отхвърлила образа на красавицата Рейна, бе успяла да си намери двама много добри приятели — Руби и Трент. Тя бе човек, достоен за приятелство и любов, независимо от външността си.
Откак се помнеше, се бе опитвала да бъде това, което майка й искаше от нея. Отчаяно се бе стремяла да заслужи одобрението на Сюзън, но така и не бе успяла да оправдае очакванията й.
— Дръж гърба си изправен, Рейна… Не се прегърбвай, Рейна… Това да не би да е пъпка, Рейна?
— Бог ми е свидетел, че непрекъснато ти повтарям да почистваш лицето си, но ти не го правиш Носиш ли апаратчето си за зъби? Да не би да искаш да имаш криви зъби?… Омачкала си роклята си, след като ми трябваше половин час да я изгладя!
Дори и когато Рейна бе толкова близо до съвършенството, колкото бе възможно за един простосмъртен, Сюзън винаги намираше някакъв недостатък.
Да, Рейна можеше да почувства болката и несигурността на Трент. В стремежа си да успее на терена той не обръщаше внимание на счупените кости, разтегнатите сухожилия, болката от тренировките. Той бе състезател. Винаги издържаше докрай и даваше всичко от себе си. И когато се окажеше, че това не е достатъчно, страдаше жестоко.