— Благодаря ти, че казваш това.
Не отместваше поглед от лицето й. Въздухът помежду им бе наситен от дълго потискани желания. Усещаше тялото си трескаво и натежало от чувство, което не можеше да назове, защото никога досега не бе го изпитвал. Знаеше само, че в този миг Ейна Рамзи е красива. Искаше да я притисне в прегръдките си, да придобие нейната увереност и да бъде достоен за нея.
— Наистина мисля така.
Във въздуха витаеше напрежение. Някъде наблизо бръмчеше муха, но иначе всичко бе застинало. По лицето му се стичаха капчици пот. Телата им бяха напрегнати от усилията, които полагаха да останат на разстояние един от друг. И все пак не можаха да устоят.
Трент докосна с ръка косата й и после бавно я погали по шията. Тя леко наклони глава и положи буза на дланта му. Той се съсредоточи върху устните й. Докато ги наблюдаваше, те леко се разтвориха. Изглеждаха невероятно меки и уязвими и обещаваха утеха и удоволствие.
— Ейна! — Наведе глава и докосна с устни нейните.
— Ейна — долетя друг глас.
Бързо отскочиха един от друг. Ругатнята, която се откъсна от устата на Трент, бе цветиста и изгаряща като бялото тексаско слънце отвън. Рейна се отдалечи от него и забърза към входа на оранжерията. Сърцето й биеше ускорено.
— Да, Руби. Тук съм. Какво има?
— Търсят те по телефона, скъпа.
Рейна погледна назад към Трент. Той сви рамене и се усмихна, но усмивката му бе наситена с копнеж. Тя прекоси забързано двора и влезе в къщата през задната врата, която Руби държеше отворена за нея.
— Майка ти е.
Рейна забави крачка:
— Майка ми?
Руби кимна и преглътна въпросите, които напираха на устните й. Младата жена никога не бе говорила за майка си.
Рейна се запъти нагоре по стълбите. Двете с майка й общуваха само чрез съобщения, препредавани от Мори през последните шест месеца. Не бяха разговаряли лично, откакто Рейна се противопостави на плановете за женитба, които Сюзън кроеше, и си тръгна.
Защо ли й се обаждаше сега? Дали бе ядосана, задето Рейна бе отказала предложения й договор? Или искаше просто да я чуе какво прави? Да й каже: „Обичам те“?
Рейна се присмя сама на себе си, че все още таи подобни надежди. И въпреки това, когато вдигна телефонната слушалка, ръцете й леко трепереха и гърлото й бе пресъхнало.
— Ти ли си, мамо? Здравей. Как си?
— Мори е мъртъв. Смятам, че най-малкото, което можеш да направиш, е да се върнеш в Ню Йорк за погребението му.
Шеста глава
Мори е мъртъв. Мори е мъртъв.
Бяха минали почти трийсет и шест часа, откакто Рейна за пръв път чу тези думи от майка си, а все още не можеше да повярва, че са истина. Дори и след като бе стояла над гроба му и бе видяла ковчега, всичко това й изглеждаше невероятно.
Толкова много неща се бяха случили, откакто майка й й бе съобщила новината за смъртта на Мори, че онзи следобед, прекаран в оранжерията с Трент, сякаш принадлежеше на някакъв друг живот. Докато си спомняше събитията, които последваха онова телефонно обаждане, се почувства уморена и физически, и психически.
Набързо бе нахвърляла малко дрехи в един куфар. Бе изтичала надолу по стълбите и бе помолила Руби да й заеме колата си. Хазяйката й бе предложила Трент да я закара до летището, но Рейна се бе противопоставила така яростно, че Руби се отказа да спори с нея и уважи молбата й да не вика племенника си от оранжерията, за да си кажат довиждане. Рейна уведоми приятелката си, че ще отсъства неопределено време. Не уточни къде отива.
Когато хазяйката й изрази загрижеността си за състоянието й, единственото обяснение на Рейна беше: „Ще ти кажа, когато се върна“.
На международното летище в Хюстън трябваше да изчака отлитането на два самолета за Ню Йорк, преди най-после да се намери място за нея в третия.
Щом пристигна в града, взе такси до апартамента си, в който все още живееше майка й. За пръв път от шест месеца се срещаха лице в лице. Сюзън не прикриваше враждебността си, въпреки че Рейна се нуждаеше от утешение.
— Изглеждаш нелепо, Рейна. Надявам се, не очакваш, че ще те призная за своя дъщеря, след като си облечена по този начин.
— Какво стана с Мори, мамо?
— Мъртъв е. — Сюзън доближи златната си запалка „Картие“ до цигарата, дръпна от нея драматично и после издуха дима над главата си.
Рейна, изтощена от пътуването от Галвстоун до Хюстън, от дългото висене на летището там, от изморителния полет, както и от болката в душата си, се отпусна на канапето и затвори очи. В Ню Йорк бе два часът след полунощ. Чувстваше се потисната и нервите й бяха изопнати до краен предел — току-що бе загубила най-добрия си приятел и най-верния си съюзник, а първите думи на майка й бяха за външния й вид. В този миг мразеше Сюзън Рамзи.